Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
И двамата хвърлихме поглед към вратата. Улицата беше тиха, вратата — заключена.
— Мислиш ли, че трябва да заминем? — попитах тихо. За първи път осъзнах, че сега искам да остана.
Той замислено дъвчеше хляба.
— Не още — каза предпазливо. — Освен това, кое е безопасното място, където можем да отидем? По-скоро бих предпочел да бъда в протестантска Англия, отколкото в католическа Франция. Сега сме добри християни от реформираната църква. Ходиш на църква, нали?
— По два, понякога по три пъти на ден — уверих го. — В този двор изискванията на вярата се съблюдават много строго.
— Аз гледам да ме забелязват, че ходя. И давам милостиня, и плащам задълженията си към енорията. Не можем да направим нищо повече. И двамата сме кръстени. Какво може да каже някой срещу нас?
Не казах нищо. И двамата знаехме, че всеки можеше да каже всичко срещу нас. В страните, които бяха превърнали църковния ритуал в нещо, заради което можеше да отидеш на кладата, никой не можеше да е сигурен, че няма да прегреши чрез начина, по който се моли, дори чрез това в коя посока се обръща, когато се моли.
— Ако кралят заболее и умре — прошепна баща ми, — тогава на престола ще седне лейди Мери, а тя е римокатоличка. Дали ще накара цялата страна отново да приеме римокатолическата вяра?
— Кой знае какво ще се случи? — попитах, мислейки си как бях назовала следващата наследница като „Джейн“ и как Робърт Дъдли изобщо не се изненада. — Не бих заложила и грош в полза на възкачването на лейди Мери на трона. В тази игра има по-големи играчи от теб и мен, татко. И не знам какво планират те.
— Ако лейди Мери наследи престола и страната отново стане римокатолическа, тогава има някои книги, от които ще трябва да се отърва — каза разтревожено баща ми. — А ние сме познати като благочестиви книгопродавци лютерани.
Вдигнах ръка и потрих бузата си, сякаш бръснах сажди оттам. Той веднага докосна ръката ми:
— Не прави това, querida. Не се тревожи. Всички в страната ще трябва да се променят, не само ние. Всички ще бъдат в еднакво положение.
Хвърлих поглед към запалената в чест на Шабата свещ, която гореше под обърнатата с дъното нагоре кана: светлината й беше скрита, но пламъкът й гореше за нашия Бог.
— Но не и ние — казах простичко.
Джон Дий и аз четяхме заедно всяка сутрин като отдадени на работата си учени. Най-често той ми нареждаше да чета Библията на гръцки, а после — същия пасаж на латински, така че да може да сравни преводите. Той работеше върху най-старите части от Библията, като се опитваше да разбули тайните на истинското сътворение на света и да ги отдели от цветистата реч. Седеше, подпрял главата си с ръка, нахвърляйки бележки, докато аз четях, като понякога вдигаше ръка, за да ме помоли да спра, щом го осенеше някоя мисъл. За мен тази работа беше лесна, можех да чета, без да разбирам прочетеното, а когато не знаех как да произнеса някоя дума (а такива думи имаше много), просто я изричах по букви и мистър Дий я разпознаваше. Не можех да не го харесвам, той беше толкова мил и внимателен човек: хранех и нарастващо възхищение към огромните му умения. Той ми се струваше човек, притежаващ почти божествени познания. Когато беше сам, той четеше съчинения по математика, играеше игри с кодове и числа, съчиняваше неимоверно сложни акростихове и загадки. Обменяше теории и писма с най-великите мислители в християнския свят, като вечно успяваше да бъде само с крачка пред папските инквизитори, които забраняваха дори самите въпроси, които работата на всички тези учени загатваше.
Беше измислил собствена игра, която само той и лорд Робърт можеха да играят, наречена „Шах на много нива“, за която мистър Дий беше изобретил дъска на три нива, изработена от дебело, скосено изрязано стъкло, при която, освен да движат фигурите напред-назад по дъската, играчите можеха да се качват и да слизат. Играта беше толкова трудна, че той и лорд Робърт играеха една и съща партия по цели седмици. Друг път той се оттегляше във вътрешния си кабинет и през целия следобед или цялата сутрин цареше тишина. Аз знаех, че се взира в огледалото за гадаене и се опитва да види какво може да съществува в света отвъд нашия, в света на духовете, за който той знаеше, че трябва да съществува, но който зърваше само понякога.