Последният скок на лъва

Барометричните устройства в раниците ни би трябвало да отворят резервния парашут, ако скачачът премине височината триста метра на висока скорост и не е дръпнал шнура, защото е изпаднал в паника, има някаква повреда или е в безсъзнание. Помислих си, че Кейт вече е в безсъзнание и проклетото устройство трябваше да отвори резервния й парашут, моя също, но засега не се случваше нищо, освен фаталното високоскоростно падане към земята.

Можех сам да дръпна шнура на резервния си парашут, но нямаше да го направя, докато не видя парашута на Кейт отворен.

Алтиметърът ми показваше шестстотин метра и знаех, че тези парашути трябва да се отворят сега. Взирах се в падащата на няколко десетки метра под мен Кейт и точно когато изгубих всякаква надежда, видях как резервният й парашут излиза от раницата и започва да се пълни с въздух. Да!

Сграбчих шнура, но преди да успея да го дръпна, моето барометрично устройство също се задейства. След няколко секунди малкият парашут се отвори напълно и тялото ми рязко премина от пределна скорост до бързо, но поносимо спускане.

Не откъсвах очи от Кейт. Ръцете й висяха отпуснати, главата й бе клюмнала на гърдите. Определено беше в безсъзнание… не мъртва… в безсъзнание.

Парашутът й се понесе към гъстата гора и аз насочих своя в същата посока. Тя бе на трийсетина секунди преди кацане и се замолих да се приземи на откритото, преди да стигне дърветата. Така или иначе кацането й щеше да бъде неконтролирано и можеше да си счупи нещо — или по-лошо, ако улучи дърветата.

Откъснах за момент очи от нея и огледах полето. Всички бяха осъзнали, че се е случило нещо много сериозно, и тичаха към носещия се парашут на Кейт. Видях също дежурната линейка да лети през полето. Къде беше Халил?

Кейт достигна земята на двайсетина метра от линията на дърветата и преди парашутът да я покрие, забелязах, че се удари силно, без да направи никакъв опит да контролира приземяването.

„По дяволите!“

Аз също се стоварих тежко на земята, приклекнах, претърколих се през рамо, скочих на крака, освободих се от парашута и спринтирах към Кейт.

Втурнах се през събралата се около нея тълпа, като виках:

— Направете път! Дръпнете се!

Тълпата се раздели и след секунди коленичих до жена си.

Кейт лежеше по гръб, очите й бяха затворени. Лицето й е мъртвешки бяло, в петна кръв. Устата и носът и кървяха от удара, раната на шията също кървеше, което означаваше, че сърцето и още работи.

Притиснах силно сънната й артерия под раната и кръвта спря. Задържах пръсти на място и проверих пулса с другата си ръка. Беше много бърз — сърцето препускаше, за да компенсира намалялото количество кръв и да поддържа кръвното и налягане. Още минута-две и нямаше да има какво да изпомпва.

Доближих лице до нейното.

— Кейт!

Никакъв отговор.

Поставих ръка на гърдите й и усетих бързо биещото сърце. Дишането й беше съвсем плитко. Лошо.