Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
Фон Веер получи спешна заповед да се яви в централата на Виена. Той много добре знаеше къде е сградата на „Кертнер щрасе“, как е маскирана и какви невинни къртовски занимания имитира на пазара. За него не беше проблем да я намери, още повече, че не за първи път отиваше там. Но кой знае защо, получи заповед да върви бавно по улицата, да отмине сградата, да стигне до „Алпина плац“ и да се върне обратно към „Донау Алее“. Четвърти път го правеше, когато една възрастна жена, натоварена с две пазарски торби и едва кретаща по улиците, най-неочаквано го попита на иврит:
— Ти ли си онова момче, което е избрано да пее на Пурим? — при този въпрос фон Веер замръзна.
— Госпожо… — започна той, но жената го прекъсна грубо:
— Генерал Шофи! Вземи торбите и тръгвай с мен!
Фон Веер се подчини и след стотина метра мълчаливо кретане по улиците, застанаха пред входа на стара виенска къща. Вратата се отвори, генерал мадам Шофи влезе и с кимане му подсказа да я последва. Това беше вечерта, когато фон Веер се озова лице в лице с истинските си шефове. Израел се готвеше за празник и се знаеше, че арабите ще го окървавят, знаеше се и още нещо. Един техен брат, Соломонов син, мъдрец и гений е измислил нещо, което прави бързи пари. А бързите пари бяха най-лесния начин за бързо въоръжаване. Техният свят нямаше нужда от това. Те бяха оръжието и това беше достатъчно. Когато генерал Шофи влезе в квартирата и се увери, че всичко е под контрол от нейната грохналост не остана и помен. Тя в един момент се превърна в енергична възрастна дама, наближаваща и дори прехвърлила шейсетте години, но в добра и умствена и физическа кондиция.
— Момчета, — каза тя, обръщайки се към шестте души, които я чакаха на една огромна празна маса. — Кой от вас знае истината?
— Никой — отговори един русоляв мъж с вид на финландец.
— И слава богу! — каза генерал Шофи. — Истина не съществува! Но има подстъпи към онова, което ние наричаме достоверност и отсега се стремим именно към това. Младежо, — каза тя обръщайки се към фон Веер — знаеш ли къде се намираш?
— Не, мадам! — тихо отговори фон Веер.
— Това е щабът на Голда, ясно ли се изразявам?
— Да, мадам! — продължи тихо фон Веер.
— Дали ще действа в Тел Авив, Яфа, Хайфа, Кампала, Хартум или някъде другаде, това е все организацията Щерн. Ти си един от нея, нали?
— Лаская се от тази мисъл, госпожо генерал! — каза фон Веер.
— Добре тогава, брат! Много векове търсим скрижалите, понякога ги намираме, друг път — не! Тези, които ги намират обаче, са записани в онази серия на строители, която започна с Бенгурион и няма да завърши никога! Бъди един от този списък, млади момко! Сега ще те оставя и ми намери твоя брат! Нашият брат… Аберман и му внуши нещо просто! Един човек може да забогатее приживе, може и посмъртно. Ван Гог е умрял от глад, барон фон Веер, но днес търговците на Ван Гог са едни от богатите хора в света. Това момче Аберман е юдейски син и той ще разбере тази логика. Ако не я разбере, не е юдейски син! И никой няма право да го третира като такъв. Най-малко ние в ЩЕРН. Ясно ли се изразявам, бароне!
— Моля ви се, не се шегувайте с мен, госпожо генерал! — притеснено каза фон Веер.
— О, не-е-е, ваше височество! — съвсем сериозно каза възрастната дама. — Напълно сериозно се отнасям към вашата легенда, уважавам я и я подкрепям. Така ще постъпят и моите сътрудници. А сега, преди да ви кажа „лека нощ“, последно изречение. Схванете го като препоръка, макар че е заповед. Искам Володя Аберман! Това не е егоизъм, лично на мен не ми трябва за нищо. Разберете го добре и приятна работа! Някакъв си български бандит го държал в плен! Убийте го и доведете нашето момче! Лека нощ! — каза генерал Шофи и тихо излезе през една от вратите.
Фон Веер все още не беше се съвзел от вцепенението си, когато чу тежък пресипнал бас да му казва на немски:
— Време е да се захващаме за работа, Йохан!
Козела спеше в Мегало Кастро, беше имал глупостта да прави любов с жена си, след което му трябваха два глицерина под езика и два реланиума, за да успокои сърцето си и да влезе в нормалния ритъм. През цялото време му се въртеше пред очите един стар филм. „Те убиват уморените коне, нали?“ Тогава му се обади Алкалай и го извади от полуунеса. Разбира се, пулсът му беше над сто и двайсет удара в минута, устата — суха и вътрешната паника по-силна дори от съзнанието му, че е по-добре „да се оттегли“.
— Козел, — каза Алкалай. — Хамас е в София.
— Не за първи път, — каза Козела, колкото да чуе гласа си.
— Но за първи път за тебе! — каза Алкалай. — Ти си момче с късмет, Козел и нашият отбор е там. Прецени си шансовете!