Лъвовете на Ал-Расан

— Муари? Као таа?

— Както знаете, Алмалик е изключително коварен — мрачно каза ибн Хайран. — Явно е искал да смаже всяка съпротива във Фезана и в същото време да внуши нещо на принца. — Той замълча за миг. — И на мене също.

Джехане беше успяла донякъде да се окопити.

— Наистина ли не знаехте нищо за това?

— Не бих си правил труда да ви лъжа — отвърна ибн Хайран хладно, без дори да я погледне.

Джехане пламна. Разбира се, че беше така. Какво го беше грижа за нейното мнение? Но един въпрос сам се натрапваше и тя нямаше никакво намерение да търпи пренебрежението на човек, който се беше вмъкнал в къщата й през прозореца.

— Тогава какво правите тук? Този път той се обърна.

— Причините са две. За едната от тях сигурно се досещате.

С крайчеца на окото Джехане видя баща си да кима.

— Прощавайте, но точно сега нямам желание да си играя на гатанки — опита се тя да бъде хаплива.

Ибн Хайран беше все така невъзмутим.

— Това не е игра, Джехане. Тук съм, за да попреча на муардите да убият Хусари ибн Муса, а също и лекарката, която му помага да избяга, макар да намирам поведението й по-скоро смело, отколкото мъдро.

Джехане изстина.

— Значи са тръгнали да го арестуват?

— Разбира се. Списъкът на гостите не е тайна, а някои от муардите могат да четат. Те имат заповед да избият всички, които фигурират в този списък. Мислите ли, че ще се лишат от това удоволствие, при това с риск да разгневят Алмалик?

— В къщата му ли ще го търсят?

— Може би вече са там. Точно затова побързах да ги изпреваря. Хусари вече е тръгнал с Велас. Слугите и робите са били по стаите си, с изключение на главния слуга, на когото господарят явно е вярвал. Груба грешка. Попитах го къде е ибн Муса и той ми каза, че току-що е излязъл, преоблечен като ваджия, заедно с помощника на киндатската лекарка.

Джехане съвсем се вледени.

— И ще го каже и на муардите?

— Не ми се вярва.

Настъпи тишина. Не, това не беше игра.

— Вие сте го убили! — каза Джехане.

— Слуга, комуто не може да се вярва — поклати глава ибн Хайран. — Тъжно напомняне в какви времена живеем.

— Защо, Амар? — Този път въпросът на Исхак прозвуча изумително ясно, но можеше да означава много неща.

Амар ибн Хайран се поколеба. В погледа му се мярна същото странно огънче. Като подбираше внимателно думите си, той каза:

— Вече съм се прочул с нещо, което извърших на млади години за Алмалик от Картада. Мога да го преживея. Право или не, аз го направих. Но… нямам никакво намерение отговорността за това гнусно клане да падне върху мене, а той явно иска точно това. Алмалик си има причини и аз ги разбирам, но нямам желание да му играя по свирката. Освен това разбрах, че Хусари ибн Муса е умен и свестен човек и се възхищавам на… изкуството и самообладанието на дъщеря ви. Може да се каже, че… че ми е приятно поне веднъж да застана на страната на правдата.