Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
А после царят нареди да извадят очите и да изтръгнат езика на лекаря, та с това да бъде изкупен тежкият му грях, че е видял забранената голота на ашаритска жена, и да му се отнеме възможността някога да разкаже за мраморната красота на Забира, изложена на студения поглед и също толкова студения нож на един киндатски лекар.
Всъщност това беше акт на милосърдие. Наказанието за всеки киндат или джадит, осквернил с поглед разголеното тяло на ашаритска жена, съпруга или наложница на друг мъж, беше смърт чрез разкъсване между четири коня. А тази жена принадлежеше на царя, наследника на халифите, Лъва на Ал-Расан, пред когото трепереха всички по-дребни царчета.
В мига, в който вестта за това раждане се разнесе извън палата, ваджиите започнаха да настояват за екзекуция в храма или на пазарния площад. Ала Алмалик наистина беше искрено благодарен на киндатския лекар. Той не питаеше особена любов към ваджиите заради ограниченията, които му налагаха, пък и по своему беше великодушен мъж.
Исхак остана жив, но сляп и ням, потънал в бездната на собствената си самота, недостъпна за жена му и единственото му дете. Нито през онези първи дни, нито след това той даде някакъв признак, че съществуват за него.
Те го отведоха от Картада във Фезана, която отдавна бяха избрали за свой дом. Онова, което имаха, им стигаше напълно. Всъщност, както и да го погледнеш, бяха богати. В Силвенес, в Картада, в частната си практика във Фезана Исхак беше преуспял, същото можеше да се каже и за деловите му начинания съвместно с други киндатски търговци, които изнасяха на изток кожи и подправки. Щедрият прощален дар на Алмалик просто беше затвърдил престижа им. Можеше да се каже, че са благословени от луните с голямо богатство.
Джехане бет Исхак, притежателка на това богатство, влезе в стаята на баща си, остави свещта на масата и отвори кепенците на източния прозорец. Разтвори и самия прозорец, та да може заедно с приглушената светлина на късния следобед вътре да нахлуе и прохладният ветрец, и седна на дървения стол до писалището, както правеше всеки ден.
Книгата, която четеше на Исхак — един труд на Меровиус върху катарактата — лежеше отворена до лакътя й. Всеки следобед, след като приключеше със задълженията си, тя идваше в стаята на баща си и му разказваше за пациентите, които беше прегледала, после му четеше на глас онова, с което се занимаваше самата тя. Понякога идваха писма от колеги и приятели от други градове и земи. Сер Резони няколко пъти годишно им пишеше от Сореника в Батиара и от местата, където работеше или преподаваше в момента. Джехане четеше на баща си и тях.
Той никога не показваше, че я чува, дори не обръщаше глава към нея. Така беше от деня, в който го бяха осакатили. Тя му разказваше как е минал денят й, четеше му писмата и книгите на глас. Когато слизаше долу за вечеря, го целуваше по челото. Той не реагираше.
Велас му носеше храната в стаята. Исхак никога не излизаше. Джехане знаеше, че няма и да го направи, освен ако не го накарат насила. Гласът му някога беше дълбок и красив, очите му — ясни и сини като окъпана от светлина река, ярки прозорчета към дълбините на мисълта. Щедростта на ума му и сръчността на ръцете му без колебание даряваха утеха и помощ на всеки, който имаше нужда. Той беше горд, но не суетен, мъдър, но без язвителност, смел, но без показност. Сега беше останала черупка, празна шушулка, сляпо и нямо отсъствие на всичко това в една затъмнена стая.
Докато се взираше в баща си и се готвеше да се сбогува, Джехане си мислеше, че разплатата, макар и закъсняла, е най-естественото нещо на света, което би могла да направи.
— Днес бях на пазара — заговори тя. — Нямаше особено трудни случаи. Тъкмо се канех да прегледам един каменар с подагра — представи си само! — когато ме повикаха при болен. Разбира се, отказах, но се оказа, че болният е Хусари ибн Муса. Изхвърли камък, третият за тази година.
Откъм дълбокото кресло не последва никаква реакция. Красивият профил с бялата брада приличаше повече на изображение, отколкото на жив човек.
— Докато се занимавах с него, научихме нещо ужасно. Ако се заслушаш, може би ще чуеш виковете по улиците извън Квартала.
Тя често се опитваше да го накара да използва слуха си, да го измъкне от тази затворена стая.
Никакво движение, никакъв признак, че е забелязал присъствието й. Нетърпеливо, почти гневно Джехане продължи: