Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Изглежда Алмалик от Картада е пратил най-големия си син и господаря Амар ибн Хайран да осветят новото крило на двореца. И те току-що са избили всички поканени гости. Ето на това се дължи шумът от улицата. Сто и четиридесет души, татко. Алмалик е наредил да им отсекат главите и да изхвърлят телата им в крепостния ров. И в този миг, съвсем ненадейно, чудото стана. Може би беше игра на светлината, пронизваща сенките, но той като че обърна глава едва забележимо към нея. „Май за пръв път изричам името на Алмалик пред него“, внезапно си даде сметка Джехане.
— Хусари трябваше да е един от тях, татко — бързо продължи тя. — Точно затова е настоявал да ида при него тази сутрин. Надявал се е, че ще му помогна да стигне до двореца. Сега той е единственият оцелял от поканените. И нищо чудно муардите — днес в града са пристигнали още петстотин — да поискат да го арестуват. Затова уредих да го преместим тук. Велас всеки момент ще го доведе — преоблечен, разбира се. Вече исках разрешение от мама — добави тя.
Този път нямаше съмнение. Исхак беше обърнал глава към нея и сякаш против волята си се вслушваше в думите й. Джехане беше на път да се разплаче. Преглътна, борейки се със сълзите.
— Хусари изглежда… променен. Не мога да го позная. Спокоен, почти суров. Той е разгневен, татко. Има намерение тази нощ да напусне града. И знаеш ли защо? — Тя замълча, сякаш очакваше отговор, и видя как баща й въпросително повдигна глава. — Каза, че смята да унищожи Картада.
Джехане избърса една издайническа сълза от бузата си. Четири години си беше говорила сама, а ето че сега, когато се канеше да се сбогува, той най-сетне беше забелязал присъствието й.
— Аз смятам да замина с него, татко — промълви тя.
И зачака. Нищо. Но ето че главата му бавно се извърна и тя отново виждаше профила, в който се беше взирала години наред. Джехане преглътна за втори път. Това също беше един вид реакция.
— Едва ли ще остана с него, дори не знам къде смята да иде и какво е намислил. Но след днешния ден просто не мога повече да си давам вид, че нищо не се е случило. Щом Хусари може да вземе решение да се бори с Алмалик, защо да не мога и аз?
Ето, каза го. Думите бяха изречени. И освободена от този товар, Джехане почувства, че не е в състояние да каже нищо повече. И замълча, давайки най-сетне воля на сълзите си.
Облегна се назад и затвори очи. До този момент можеше да се самозалъгва, че прави същото, което беше правил баща й толкова пъти: напуска Фезана, за да дири работа и да трупа опит по широкия свят. Ако един лекар искаше да си създаде име, това беше начинът. Но да заявиш, че ще потърсиш разплата от един цар — това беше вече нещо друго. Пък и беше жена. Професията й можеше да й гарантира известна сигурност и уважение, но Джехане беше живяла и учила в чужбина. Знаеше колко е различно Исхак да тръгне по света и дъщеря му да стори същото и си даваше ясна сметка, че може никога вече да не прекрачи този праг.
— Еи ве’ах тее!
Джехане широко отвори очи. Онова, което видя, я потресе. Исхак се беше извърнал към нея. Лицето му беше разкривено от усилието да говори, празните очни кухини гледаха към мястото, където трябваше да е Джехане. Тя вдигна ръце към устата си.
— Какво? Татко, не…
— Еи ве’ах! — Завалените звуци бяха неразбираеми, но зад тях се усещаше болка и настойчивост.
Джехане скочи от мястото си и се свлече на колене в краката на баща си. Сграбчи ръката му и почувства, за пръв път от четири години, как пръстите му силно стиснаха нейните.
— Извинявай! Извинявай, повтори го! Не разбирам! — трескаво се примоли тя.
Баща й се опитваше да говори ясно, цялото му тяло се гърчеше от напрежение и безсилие.
— Ве’ах! Ве’ах!
Беше стиснал до болка ръката й, сякаш това можеше да направи трагично изкривените думи разбираеми.
— Казва да вземете и вашия слуга Велас, Джехане. Мъдър съвет при сегашните обстоятелства.
Джехане скочи като ужилена и се обърна към прозореца. И замръзна. Усети как кръвта се отдръпва от лицето й.
На перваза беше седнал Амар ибн Хайран и ги наблюдаваше невъзмутимо, обгърнал коленете си с ръце. Щом той беше тук, значи нямаше никаква надежда, защото без съмнение беше довел и…
— Сам съм, Джехане. Не харесвам муардите.
— Така ли? — изрече с усилие тя. — Само им позволявате да убиват вместо вас, нали? Но какво общо има тук харесването? Как попаднахте тук? И къде е…
Слава на богините, сети се да спре навреме. Но това едва ли имаше значение.