Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Наглостта на обитателите на нощта със сигурност е повече от първо предупреждение — изръмжа Мика.
Мимолетна усмивката премина през лицето на Райзън. Обитателите на нощта. Архаичният език му напомни, че Мика не е прекарвал много време извън Атлантида. И въпреки това бе вледеняващо точен.
— За Атлантида, тогава, Мика — каза той, вдигайки собствения си кинжал високо във въздуха.
— За възраждането на величието и господството на Атлантида.
Останалите от воините, които бяха влезли в стаята, докато той и Мика говореха, вдигнаха кинжалите над главите си като един.
— За Атлантида! — извикаха те в унисон. — За Микена!
Райзън се усмихна. Да, за Атлантида и Микена. И за неговото възкачване на трона на наскоро възстановената Атлантида.
— За Микена — изрева той.
После отново погледна към вързопа на масата, стъписан от мимолетно движение и проблясване на светлина.
— Сигурно ми се е привидяло — промърмори той, а думите му бяха удавени в гърмящите викове на воините му.
Защото само за частица от секундата изглеждаше така, сякаш кадифето блестеше.
— Да не си изгубил кралския си ум? — Вен спря да крачи напред-назад и да ругае яростно на древен атлантски, латински и рядко използвания диалект, който преди време беше научил близо до Константинопол, застана пред брат си и сложи ръце, свити в юмруци на хълбоците си.
Конлан въздъхна, без да знае дали да присъди на брат си боен медал за творчество, или да заповяда на Джъстис да арестува Отмъщението на краля за измяна.
Бих могъл да хвърлям монета…
Конлан се приближи до него, нахлувайки в дяволския кръг, който Вен обичаше да нарича свое лично пространство.
— Не те попитах за мнението ти относно действията ми. Само описах възможна заплаха за нашите воини. Ако повече хора имат способността да ни изваждат от строя с емоционална телепатия…
Той не спомена, че беше премълчал адски много от признанието си. Нямаше никаква заплаха за сигурността на Атлантида, що се отнасяше до свирепото привличане, което изпитваше към нея.
Признай си, привличане е меко казано. Опитай с поразителна, смачкваща топките похот.
Той изпусна дъх. Дори принцовете имат право на някакъв личен живот, нали?
Вен поклати глава отвратен, след това отново започна да крачи напред-назад и да ругае. Конлан спря да го слуша, след като чу нещо от сорта на „потомството на торен бръмбар“ на ранен португалски и се обърна към Аларик, който беше останал необичайно мълчалив, докато принцът разказваше за събитията от вечерта.
Когато Аларик говореше, бе достатъчно опасен. А когато мълчеше, бе смъртоносен.
Жрецът се взираше в него, без да мига и изглеждаше почти нечовешки в своето спокойствие. Ако някога някой мъж бе изглеждал неподходящ за свещеничество, то Конлан би назовал Аларик. Жрецът беше висок, колкото него, а силното му мускулесто тяло подхождаше на смъртоносната заплаха в очите му.
Никой ученик обаче не би го потърсил, за да му разкаже история за детинските си пакости в изповедалнята, това бе сигурно. И все пак се говореше, че повече от една жена, съблазнена от тъмната красота на Аларик, таи надежди да убеди мрачния жрец да… кривне… от обета си за безбрачие.
Конлан почти се засмя при мисълта. Бе добре известно, че Посейдон ще лиши от силите му жреца, който наруши обета си за безбрачие. Силата бе единствената любовница на Аларик и никоя жена не би могла да застане между него и стремежа му за дори повече от нея.
Сякаш прочел мислите на принца си, Аларик оголи зъби в студено подобие на усмивка.
— Съгласен съм с Конлан.
— Вижте, аз… какво? — съгласието на братовчед му го обърка.
— Чу ме — отвърна Аларик с безизразно лице.
— Ти искаш да последваш този човек до дома й, за да осигуриш безопасността й. Искаш да я заведем в Атлантида като твой… гост. Съгласен съм с теб.
Вен експлодира.
— Страхотно, сега имам двама от вас, които са си загубили ума. Очаквах повече от теб, църковен плъх.
Погледът на Аларик плавно се премести към Вен и нещо, шептящо за смъртна опасност, проблесна в очите му.
— Аз съм върховният жрец на Бога на моретата, лорд Венджънс. Време е да оставим настрана детинските си… симпатии.
Конлан застана между двамата мъже. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе двамата му най-доверени съветници взаимно да си потрошат главите.