Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Ти просто не уважаваш кралските особи, нали? — каза той на Аларик. — Но, колкото и да ми е неприятно, си прав.
Конлан погледна защитниците си, всички облечени като брат му в черни кожени панталони и дълги палта, които Вен бе настоял те да носят всеки път, когато излизат на повърхността. Той смяташе, че видът на печен рокер е също толкова добро прикритие, колкото всяко друго, за всеки, който се извисяваше над повечето от човешките мъже.
Неговите воини — Воините на Посейдон — стояха, готови за битка, стиснали ръце върху дръжките на кинжалите си, докато непрестанно оглеждаха заобикалящата ги среда за непосредствена заплаха към техния лорд.
А той стоеше тук и губеше времето им в глупави спорове.
Вен прокара ръка през косата си.
— Да, да, ясно. Както и да е, какво се случи? Всички усетихме смущение в елементите, когато беше нападнат. Какъв вид създание би могло да направи това? Вампир ли беше?
— Не…
Вен продължи, изричайки едновременно с брат си.
— И защо, в името на деветте кръга на ада, се изправи срещу него без нас? Защо тръгна, без нас?
Конлан огледа хората си, неговите братя по оръжие, преди да отговори. Изражението на Денал бе изпълнено с укор, но веднага се промени до сурова маска, когато воинът осъзна, че Конлан го наблюдава.
Вен проследи погледа на Конлан по редицата мъже. Неговите бойци. Заклели се в служба на Посейдон и на трона, бяха изправени пред съдби със зловеща цел. Те се бореха с всеки, който заплашваше човечеството. Мнозина загинаха. Тези, които бяха оцелели, се бяха закърпили и завърнали, за да се бият отново.
И каква бе тяхната награда? Бяха принудени да встъпят в бракове без любов с жени, за които им е наредено да се оженят. Както самият той щеше да направи до две седмици.
Конлан обмисляше начина на живот на своите хора, осъзнавайки отново какъв късметлия е. Нямаше никой друг, който би предпочел да му пази гърба.
Алексий, свиреп, с мрачно белязано лице.
Бренън, безстрастен, с изключение на кокалчетата на ръцете му, които бяха побелели от стискането на оръжията си.
Джъстис, с обагрената си в синьо коса, вплетена в плитка до кръста и с меч, чиято дръжка винаги се подаваше от ножницата зад рамото му. Членът на Седемте, когото Конлан разбираше най-малко, на когото вярваше най-малко. Но той беше воин, който бе сериозен противник, според общото мнение.
Бастиян, извисяващ се над останалите. Почти седем фута чиста мускулна маса и със съвършени инстинкти в битка.
Кристоф, чиято кожа леко проблясваше с остатъка от едва контролирана мощ.
И накрая отново Денал, най-младият от Седемте и най-новият в общата им цел. Все още се обучаваше в академията, когато Конлан… изчезна.
Преди да успее да проговори, гласът на Вен зазвъня отново.
— Ще ме светнеш ли какво точно си мислеше? Разсъждаваше ли изобщо? Тези мъже са се заклели да те защитават, дори да умрат за теб. Но ти трябваше да си играеш на екшън герой — брат му изпухтя, а отвращението бе изписано на лицето му. — Защото, това проработи толкова добре последния път, нали?
Някой ахна. Конлан наведе глава, приемайки болезнения удар. Ако беше изчакал достатъчно от воините си, когато преследваше Анубиса обратно в бърлогата й, може би той…
Не. Съжалението е за загубеняците.
Той се бореше да успокои гласа си.
— Все още не се колебаеш да играеш мръсно, нали, братко?
Вен поклати глава, а изражението му бе повече от намръщено. Възмущението върху лицето му беше очевидно.
— Един добър владетел позволява на подчинените си да си вършат работата, Конлан. Може би е време да научиш това.
Конлан се извъртя рязко, за да застане с лице към брат си, със стиснати юмруци. После пое дълбоко дъх и размисли.
— Може би си прав.
Дочу ново ахване зад себе си. Дори преди залавянето му, воините никога не бяха ставали свидетели на толкова много отстъпки от своя принц.
Може би беше време. Разумът трябваше да смекчи яростта. Може би философът трябваше да върви ръка за ръка с воина.
Конлан кимна на брат си.
— Вбесяваш ме, но имаш право.
Вен премигна, очевидно онемял. Конлан не спря да говори, докато това щастливо събитие продължаваше.
— Но ще го сметна за лична услуга, ако ми дадете вашата прошка и забравите случилото се, за да можем да се заемем с намирането на Тризъбеца.