Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Ама че са смешни, помисли си той и отправи към гувернантката поглед, който сякаш казваше: Да се позабавляваме, а? Тя кимна леко в момента, когато наближиха група хора. Сърцето на Валентин подскочи. В подобни моменти, когато мадам Вилрой го даряваше щедро с вниманието си, нямаше по-щастлив от него. Беше в състояние да играе и повтаря сцени и разговори без умора, да задържи вниманието й часове наред, без да губи и секунда. Тя можеше да го научи как да постъпи, какво да каже, как да заложи капан на събеседника си и кога да го пусне.
Единствено тя можеше да го придружи в пътуванията му напред и назад във времето. Понякога двамата съживяваха някоя сцена по петдесет пъти. Друг път — само веднъж. Но тя винаги беше там. Готова да помогне. Защото как иначе щеше да се научи? Как щеше да стане умел манипулатор без тези безобидни игри и дребни трикове? Всеки трябва да започне отнякъде. Всяка важна личност се нуждае от велик учител, готов да излъска до блясък и най-дребния детайл. Благодарение на пътуванията във времето Валентин може би щеше да стане прочут писател, влиятелен политик, Цезар на времето си. Но засега трябваше да се отърве от досадния си тик.
Валентин стоеше отзад, слушаше и чакаше точния момент, в който да се намеси в разговора. До него беше гувернантката, незабелязана за останалите, и шепнеше в ухото му.
— Направи го сега — повтаряше след всяка остроумна забележка на някой баща от Бръшляновата лига. Тогава Валентин връщаше времето назад й отмъкваше думите под носа му.
— Продължавай — подканяше го, когато той повтаряше отново и отново всяко изречение, докато не го изпипа до съвършенство.
Валентин беше нервен, нещо непривично за него. Обикновено бе тъй уверен, сякаш можеше да мине върху жарава от тлеещи въглени, без дори да се изпоти. Вилрой не отвръщаше на коментарите му, когато показваше колебание.
— Нали знаеш — изпъшка той, — че повечето писатели не са били кой знае колко остроумни пред публика. — Тя вдигна вежди, затова той добави с усмивка: — Можеше просто да ми продиктуваш какво да кажа.
— Да, бих могла — рече гувернантката и му смигна закачливо, от което дъхът му спря, — само че така е много по-забавно.
Наистина, така беше. За по-малко от петнадесет минути Валентин успя да преведе нищо неподозиращата Шарлот от състояние на леко увлечена до отчаяно влюбена. И макар че всеки искаше да говори с авторката на пиесата, тя не пусна ръката му от мига, в който той я погледна в очите, с умело изработен поглед, съчетаващ благоговение и меланхолия, и й каза, че пиесата й е „велика“. Мадам Вилрой стоеше зад тях и внимателно наблюдаваше.
В другия край на фоайето Бел се опитваше да събере достатъчно кураж, за да приближи Томас Гудман-Браун, когото съблазняваше от разстояние вече двадесет минути.
Погледна го още веднъж и наклони глава, а той й се усмихна за пореден път. Тя извърна очи, а устата й пресъхна. Не, помисли си, не мога да го направя. Томас каза нещо на приятеля си и след няколко минути двамата застанаха пред Бел.
— Здрасти, аз съм Томас — рече той и протегна ръка към нея. — А това е Конър Вирт. Отскоро ли сте тук?
— Коя е тази? — попита Конър. Той бе изкривил врат и гледаше покрай Бел, към Бисе, която се въртеше около някакво саксия и си мърмореше под нос. Бел сви лице в гримаса. Бисе погледна към тях уплашено, сякаш бе направила нещо нередно. Сетне се приближи бавно към сестра си.
— Казвам се Бисе — рече едва чуто.
Томас любезно пое ръката й и се усмихна.
— Заедно ли сте?
— Двете сме сестри — отвърна Бисе.
— Изобщо не си приличате — отбеляза Конър.
— В такъв случай, предполагам няма да ми повярваш, ако ти кажа, че сме близначки — рече Бисе, връщайки се мислено във времето, когато Бел бе изглеждала досущ като нея.
— Няма начин — захили се Конър, понеже реши, че тя се шегува.
— А ти как се казваш? — Томас се обърна към невероятната красавица, която следеше цяла вечер.
— Бел — отвърна тя, а стомахът й се сви в очакване на онова, което щеше да последва.