Където злото властва

Следственият отдел на полицията в Ричмънд бе разположен в масивна каменна сграда с циментовосив цвят. На Фелиша Стоун често й се струваше, че влизайки вътре, губи способността си да мисли. Сега стоеше на служебния паркинг от другата страна на „Джеферсън стрийт” и мислеше дали не можеше този каменен ковчег да е дело на градските престъпници, които са го измислили, за да затворят вътре всичките следователи и да ги направят вяли и сънливи. Подпряла се на полицейска кола, тя за пръв път след новогодишната вечер пушеше жадно цигара, а върху необятната повърхност на сивата стена пред нея висеше огромна метална глава. Тя принадлежеше на мъж с полицейска фуражка. От центъра на фуражката надолу имаше светлосиня ивица. Тя се спускаше върху лицето и го делеше на две половини, минавайки по носа, устните и брадичката. Сякаш за да напомнят, че сградата трябваше да унижава полицаите и да пречи на работата им, архитектите бяха оставили на железния полицай две големи дупки вместо очи. Под скулптурата имаше малка врата, която водеше към помещенията, заети от градските следователи. Веднъж Фелиша ги бе нарекла: „карцери за слепи детективи”. Шегата бе оценена само от Лаубах. Останалите почти инстинктивно се гордееха с работните си места и се обиждаха всеки път, когато тя се изказваше язвително за тях. Поради това Фелиша вече не произнасяше на глас това название.

Тя хвърли цигарата. На вкус се бе оказала по-противна, отколкото Фелиша се бе надявала, но все пак бе поносима. Пушенето наистина не помагаше срещу гадене. Срещу него, както се опасяваше Фелиша, имаше само едно средство. Онова, което бе опитала веднъж през онова проклето лято след завършването на училището и което оттогава не й бе позволявало никога да го забрави, да забрави за вечната съблазън на бягството от тревогата и гаденето. Фелиша Стоун седна в служебната кола, на която току-що се бе подпирала. „Всъщност има още един начин да се справя с тревогата - помисли си тя. - Да разплета този дяволски случай.” Разгадаването му със сигурност щеше да има оздравителен ефект за нея.

Фелиша зави надясно към „Уест Грейс стрийт” и се замисли за серийните убийци. По-точно за това защо през цялото време мислеше за тях. По времето на онзи курс във Вашингтон, на който се бе записала, за да си отпочине от работата, преподавателят веднъж бе казал нещо, което се бе запечатало трайно в паметта й. В детството си бъдещият сериен убиец можело да се напикава в леглото си, да измъчва животни или да се занимава с подпалвачество. Но всичко това въобще не било задължително. Не всички маниаци били трудни деца или са страдали от някакъв вид насилие. На практика при всичките серийни убийци имало само една обща черта - богата фантазия. В детството си те си измисляли чуден, вълшебен свят, в който можели да се скрият, когато реалността била срещу тях. Този вълшебен свят постепенно се превръщал в мрачно и печално място, в което царели насилие, унижение и дяволски интриги. То обаче си оставало мястото, в което бъдещият сериен убиец бил цар и Бог. Когато такова дете се опитвало да осъществи фантазиите си, то се превръщало в сериен убиец, а мечтите му - в кървави престъпления.