Хайка за вълци

Занесох им каквото носех, нахраниха се и онзи с калпака ме запита дали зная къде е село Писарово. Казах, че съм чувал за такова село, но не съм ходил там. Поразпитаха ме още това-онова и тогаз ми казаха:

— Момче, ти върна от парите, които ти дадохме, колкото трябваше да върнеш, значи си честно момче. Искаме да ти направим едно добро. Ще отидеш в село Писарово и ще намериш джамията. Постелена е с плочи. Ще броиш третата плоча от вратата надясно покрай стената. Ще я подигнеш с ножчето си и ще намериш една торбичка злато.

Дадоха ми една меджидийка и си отидоха. За златото хич не им хванах вяра. Ако знаят къде има торбичка злато, ще отидат да го вземат, няма да го дадат на мене. Добри хора, рекох си, като няма с какво друго, с една меджидийка и с една добра дума ми се отплатиха. Хубаво, ама след някой и друг ден из село се разчу, че полицията разбила бандата на Карадемирев. Времената подир войната бяха смътни, размирни. В Делиормана и в Добруджа ставаха големи кражби и обири. Много мъже от селата се сдружаваха по двама, по трима и вършеха кражби от името на Карадемирев. Славата му на крадец и разбойник се носеше из целия край.

Като чух за тази работа, взех да си мисля, че ония двамата са били от бандата на Карадемирев, а единият от тях може да е бил и самият Карадемирев. Полицията по петите им, гледат главите да отърват, защо да не направят добро на някой сиромах! Мене срещнали, на мене го направили. Един ден Иван Пехливанов ми каза, че бил намерен убит човек в една колиба в лозята на Гевреклер, през две села от нашето. Този човек бил Паско Наумов от бандата на Карадемирев. Полицията не намерила нищо в него, но подир време се разбра, че бил убит от другаря си Шевкет. Като заспал, Шевкет го убива, взема му златото и забягва в Турция. Той и сега е жив и здрав, държи в Цариград два хотела и голям магазин. Туй го писаха нашите турци, дето се изселиха там.

Което ми каза Иван Пехливанов, излезе вярно и аз разбрах, че при мене са идвали същите хора. Не му го казах, защото ме беше страх от него. По-голям беше от мене, имаше две деца. Другарувах с по-малкия му брат и покрай него ме имаше за свой. Буен човек беше и косъмът му не беше чист. Разправяха, че шетал тук-таме из селата, прекарвал коне през границата. Ако му кажех за джамията, можеше сам да отиде и да вземе златото. И на другиго не смеех да кажа за тази работа, да не ме нарочат за ятак на разбойниците. Добре, но как да отида сам в Писарово и сам да вляза в джамията! Мина зимата, запролети се, а аз все за тази джамия мисля, все тая торбичка със злато пред очите ми. Нямаше как, пак опрях до Иван Пехливанов. Тъй и тъй, рекох му, зная де има злато — и му разказах случката в гората. Те са били, каза той и очите му светнаха. Още на другия ден запрегна каруцата и двамата потеглихме за Писарово. То беше през четири села от нашето и пристигнахме там подир пладне. Спряхме пред кръчмата и влязохме. Иван Пехливанов имаше аскераркадаш в туй село и пита за него. Делчо се казваше. Пратиха човек да го извика и подир малко той дойде. Почерпиха се с Иван Пехливанов, поприказваха и Делчо ни покани у тях на гости.