Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Бени призна, че думите на Юлиус звучат разумно, и в съответствие с плана сви по първия черен път, който зърна.
Беше започнало да се смрачава, когато след множество завои тримата мъже забелязаха пощенска кутия край пътя с надпис „Езерна ферма“. Встрани от кутията започваше тясна пътечка, която след около стотина метра водеше до истинска фермерска къща на два етажа с бели рамки на прозорците и плевня, а малко по-навътре езерце и навес за инструменти.
Къщата изглеждаше обитаема и Бени бавно спря мерцедеса пред входа й. В този момент оттам излезе жена на около четирийсет и няколко години с бухнала червена коса и още по-червен анцуг. Следваше я голяма немска овчарка.
Компанията слезе от мерцедеса и се запъти към жената. Юлиус погледна към кучето, но то нямаше намерение да ги напада. Дори напротив – гледаше гостите любопитно, почти дружелюбно.
Затова Юлиус се обърна към жената. Учтиво я поздрави и обясни, че групата търси място за пренощуване и ако е възможно, нещо за вечеря.
Жената огледа разнородната компания пред себе си – старец, по-млад старец и един... трябваше да признае, доста стилен мъж. При това на подходяща възраст. И с конска опашка! Жената леко се усмихна, което бе изтълкувано от Юлиус като знак на съгласие, но в следващия миг каза:
– Това да не ви е някой проклет хотел!
Алан въздъхна. Копнееше да хапне нещо и да си легне. Животът се бе оказал изтощителен, когато най-накрая беше решил да поживее още малко. Каквото и да си говорим за старческия дом, там поне нямаше мускулна треска на цялото тяло.
Юлиус също беше разочарован и каза, че той и приятелите му са се изгубили и са много изморени и че, разбира се, са готови да заплатят за нощувката. В най-лошия случай можели да минат и без храна.
– Ще ти платим по хиляда крони на човек, ако ни пуснеш да пренощуваме тук – предложи Юлиус.
– Хиляда крони? – попита жената изненадано. – Вие да не бягате от полицията?
Юлиус не отговори на така проницателния въпрос на жената и отново обясни, че са пътували дълго, че лично той можел да издържи още малко, но Алан бил на възраст.
– Вчера станах на сто години – каза Алан жално.
– Сто години? – възкликна жената почти ужасено, при което замълча за малко, сякаш обмисляше ситуацията.
– Майната му – каза жената накрая. – Може да останете. Но да не съм чула повече за хиляда крони на човек. Както казах, това да не ви е някой проклет хотел.
Бени я наблюдаваше с възхищение. През целия си живот не беше чувал жена да изрича толкова много ругатни за такова кратко време. Според него звучеше очарователно.
– Хубавице моя – възкликна той. – Може ли да погаля кучето?
– Хубавица? – попита жената. – Ти да не си сляп? Гали го, дявол да го вземе. Бъстър не хапе. Може да пренощувате на втория етаж. Всеки ще се настани в отделна стая – тук има предостатъчно място. Чаршафите са чисти, но внимавайте с мишата отрова на пода. Вечерята ще е готова след час.
Жената мина покрай тримата гости и се запъти към плевнята, а Бъстър вярно я следваше по петите. Бени извика след нея и попита дали хубавицата си има име. Тя отвърна, без да се обръща, че се казва Гунила, но й харесва как звучи „Хубавица“, затова да се придържа към това обръщение. Бени радушно се съгласи.
– Мисля, че съм влюбен – каза Бени.
– Сигурен съм, че съм изморен – каза Алан.
В този момент се чу рев от плевнята, който стъписа дори капналия от умора столетник. Звучеше така, сякаш идва от огромно ранено животно.
– Кротко, Соня – извика Хубавицата. – Идвам.
Глава 7
1929–1939
Къщата в Иксхулт беше в окаяно състояние. През годините, които Алан бе прекарал под наблюдението на професор Лундборг, керемидите бяха изпопадали от покрива, външната тоалетна се бе килнала на една страна, а един от кухненските прозорци хлопаше при всеки повей на вятъра.
Алан се облекчи на открито, тъй като вече нямаше място, което да използва за целта. След това влезе в къщата и седна в потъналата в прах кухня. Остави прозореца отворен. Беше гладен, но овладя импулса си да провери какво има в кухненските шкафове. Знаеше, че гледката няма да му хареса.
Беше роден и израснал тук, но никога не бе чувствал дома си толкова чужд, колкото в този момент. Беше ли време да скъса с миналото и да продължи напред, без да се обръща назад? Да, определено.
Алан внимателно извади няколко пръчки динамит и направи необходимите приготовления, преди да натовари малкото си ценни вещи на колелото. Привечер на трети юни 1929 година потегли – далеч от Иксхулт, далеч от Флен. Динамитът избухна по план точно трийсет минути по-късно. Къщата хвръкна във въздуха, а кравата на съседа отново пометна.