Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Час по-късно Алан бе задържан в полицейския участък във Флен и вечеряше, докато полицейският началник Крук му четеше конско. Полицията във Флен тъкмо бе получила полицейска кола и не бе минало много време, преди полицаите да успеят да хванат човека, който бе взривил собствената си къща.
Този път обвинението беше по-ясно формулирано.
– Общественоопасно взривяване – отсече Крук.
– Може ли да ми подадеш хляба? – попита Алан.
Крук дори не си направи труда да отговори. Вместо това започна да се кара на бедния си подчинен, който бе проявил мекушавост и се бе съгласил да даде на престъпника вечеря. След като Алан се нахрани, бе отведен в килията си.
– Случайно да ви се намира днешен вестник? – попита Алан. – Да почета малко преди лягане.
В отговор полицейски началник Крук загаси лампата и затръшна вратата. На следващата сутрин първата му работа бе да се обади в „онази лудница“ в Упсала, за да им каже да дойдат да си приберат Алан Карлсон.
Ала служителите на професор Бернхард Лундборг не искаха и да чуят. Лечението на Карлсон било приключило и сега имали други пациенти, които трябвало да бъдат кастрирани и изследвани. Полицейският началник не можел да си представи от колко много хора трябвало да бъде избавена нацията: евреи и цигани, негри и слабоумни, и какви ли не още. Това, че господин Карлсон бил взривил собствената си къща, не било причина за нов престой в Упсала. В крайна сметка човек можел да прави каквото си поиска със своя дом, не смятал ли и полицейският началник така? Живеем в свободна страна, нали?
Накрая Крук затвори. Не можеше да се разбере с тези градски типове. Започваше да съжалява, че предишната вечер не бе оставил Карлсон да осъществи намерението си да се махне от района.
След успешни преговори същата сутрин Алан отново се качи на колелото си и потегли. Този път имаше и опакована храна за три дни, и две дебели одеяла, с които да се завива, ако му стане студено. Помаха за довиждане на полицейския началник Крук, който не му отвърна, и пое на север, тъй като тази посока му изглеждаше не по-лоша от всички останали.
В късния следобед Алан стигна до Хелефоршнес12, което беше добро разстояние за един ден. Реши да си почине, постла едното одеяло върху земята и отвори пакет с храна. Докато дъвчеше филия сладникав хляб със салам, огледа индустриалната зона, в която случайно бе попаднал. Пред фабриката бяха струпани цеви на оръдия и Алан предположи, че производителят на оръдия би имал нужда от човек, който да проверява дали те наистина ще гръмнат, когато трябва. Освен това си помисли, че не е необходимо да се отдалечава прекалено много от Иксхулт. Хелефоршнес също беше вариант, в случай че тук имаше работа за него, разбира се.
12 Град в Южна Швеция, разположен на около 13 км от Флен. – Б. пр.
Връзката, която Алан направи между цевите на оръдията и евентуалната необходимост от неговите умения, може и да бе леко наивна, но се оказа съвсем правилна. След кратък разговор със собственика на фабриката, по време на който Алан тактично пропусна определени части от биографията си, той бе назначен като пиротехник.
„Тук ще ми хареса“ – помисли си Алан.
Производството на оръдия във фабриката в Хелефоршнес беше в застой, а поръчките постоянно намаляваха. След Първата световна война министърът на отбраната Пер Албин Хансон беше ограничил парите за армията, докато крал Густаф V седеше в замъка си и скърцаше със зъби от яд. Министърът, който имаше склонност да анализира, смяташе, че Швеция е трябвало да се въоръжи по-добре, когато е избухнала войната, но сега, десет години по-късно, такива действия бяха необосновани.
Вследствие на това решение във фабриката в Хелефоршнес започнаха да произвеждат по-мирни стоки, а голяма част от работниците изгубиха работата си.
Алан не беше сред тях, тъй като във фабриката имаше недостиг на пиротехници. Собственикът на фабриката не можеше да повярва на очите и ушите си, когато един ден Алан се появи пред него и съобщи, че е специалист по експлозиви от всякакъв вид. До този момент му се бе налагало да разчита изцяло на един чужденец, който почти не говореше шведски и имаше черна коса и обилно окосмяване по цялото тяло. Собственикът дори не знаеше дали е достатъчно надежден, но не бе имал друг избор.
Алан не делеше хората по цвета на кожата им и винаги беше смятал приказките на професор Лундборг за малко странни. Независимо от това бе любопитен да види негър или негърка, полът не беше от значение. С копнеж четеше анонсите във вестника, че Жозефин Бекер ще пее в Стокхолм, но трябваше да се задоволи с Естебан – своя мургав, но все пак бял испански колега.