Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Съдията не благоволи да седне. Той стоеше в средата на стаята и гледаше Шефа, който беше изпружил крака на червения килим. Стоеше и не продумваше. Нещо ставаше в главата му. Ако на този висок череп, там, гдето някогашната тъмнорижа грива бе оредяла и побеляла, имаше малко прозорче, човек сигурно щеше да види как маховиците, пружините, зъбчатите колела и ангренажът работят безупречно и светят с блясъка на грижливо поддържан механизъм. Но може би някой бе натиснал погрешен бутон. Може би механизмът ще си работи така нахалост, докато нещо се счупи или пружината се скъса, може би нищо няма да излезе.
Шефа се размърда. Той посочи с глава към сребърния поднос на писалището, в който имаше бутилка, кана с вода, сребърна купа, две употребявани чаши и три-четири чисти, и каза:
— Вярвам, че няма да имате нищо против, господин съдия, ако Джек ми налее една чаша. Южняшкото гостоприемство го изисква.
Съдията Ъруин не му отговори. Той се обърна към мен и каза:
— Джек, не съм подозирал, че освен всичко друго ти изпълняваш и ролята на слуга. Но, разбира се, ако се лъжа…
Идеше ми да му фрасна един по мутрата. Идеше ми да фрасна един по тази ръждивочервеникава, горда старческа мутра с орлов нос и твърд, ясен, съвсем не старчески поглед, който беше истинска обида. А Шефа се засмя и аз едва не фраснах и него по сурата. Идеше ми да стана и да ги зарежа двамата сами в тази вмирисана на мухлясало сирене стая, да плюя на тях и да отида, където ми очи видят. Но не го направих и може би така беше по-добре, защото човек едва ли може да се откъсне от това, от което най-много му се ще да се откъсне.
— Глупости — каза Шефа, вече без да се смее, надигна се от коженото кресло, взе бутилката и наля в една чаша уиски, след което добави малко вода. После се обърна ухилен към съдията, пристъпи към мен и ми подаде чашата.
— Вземи, Джек — каза той. — Пийни си.
Не мога да кажа, че поех чашата — той просто ми я пъхна в ръката и аз я държах, без да я поднеса към устата си, и гледах как Шефа се хили на съдията и му обяснява:
— Понякога Джек ми налива питие, а понякога аз му наливам — той пристъпи пак към писалището, — а има случаи, когато и сам си наливам. — Той си наля уиски, добави вода, хвърли на съдията лукав, присмехулен поглед и добави: — Независимо дали ме канят, или не. Човек се лишава от сума неща, ако винаги чака да го поканят. А аз съм нетърпелив. Много съм нетърпелив, господин съдия. Затова и не мога да бъда джентълмен, господин съдия.
— Тъй ли? — отвърна съдията. Той стоеше насред стаята и внимателно следеше този спектакъл.
От моето място при стената аз наблюдавах и двамата. „Да вървят по дяволите — мислех си, — да вървят по дяволите и двамата. Ако ще разговарят така, майната му и на единия, и на другия!“
— Да — продължи Шефа, — вие сте джентълмен и затова никога не проявявате нетърпение. Дори когато ви се пие. Ето, и сега не проявявате нетърпение, въпреки че питието си е ваше, платили сте го от джоба си. Но все пак ще пийнете, господин съдия. Заповядайте, моля ви. Да пием заедно, господин съдия.
Съдията Ъруин не отвърна нито дума. Само стоеше изопнат като струна в средата на стаята.
— Пийнете де — каза със смях Шефа и като седна отново на креслото, изпружи крака на червения килим.
Съдията нито си наля уиски, нито седна.
Шефа вдигна поглед към него и попита:
— Да имате случайно вечерния вестник?
Вестникът лежеше на креслото до камината под яката и папионката на съдията, а на облегалката висеше бялото му сако. Съдията хвърли поглед на вестника и пак се обърна към Шефа.
— Да — каза той, — имам го.
— Аз не успях да го прегледам, цял ден обикалям нагоре-надолу. Може ли да го попрегледам набързо?
— Може, разбира се — застърга пак пилата по тенекето, — но аз бих могъл да задоволя любопитството ви поне по един въпрос. Във вестника е публикувано моето изявление в подкрепа на Калахън, който се кандидатира за сенатор. Мисля, че именно това ви интересува.
— Просто исках да го чуя от собствената ви уста, господин съдия. Някой ми каза, но нали знаете, мълвата е стоезична, а вестникарите са склонни да преувеличават и рядко може да им се вярва.