Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
След като се наобядвахме, поисках разрешение да изляза, тъй като трябваше да се поприготвя. Дружинният освободи всички.
И ето, в стаята ми започнаха да пристигат кандидати и от другите дружини, а и офицери. Всеки казва: „Честито, ще видиш свят, хора, блазе ти.“ А аз приготвям ръчното си куфарче, гледам да не забравя нещо и оттичвам да се сбогувам с войниците.
Когато се връщам, всички направили такива мутри, че нищо не мога да разбера. При това един-двама бяха си отишли. Какво се е случило? Подават ми бележка: назначен съм дежурен по полка! Тъкмо навреме!
Ясно бе, че второто идваше по реда си, както са ни водили по списък, без дори и да е известно, че имам отпуск. Но тогавашните ми разбирания, а и самата служба налагаше тя да бъде пред всичко друго.
„Разтоварвам“ багажа си, приготвям се, опасвам се и сбогом — довиждане, излизам.
Когато да пресека широката улица, на която бе щабът на полка, гледам — излиза Занков. Какво ли е правил там? При това запасан. А не е и старият дежурен. В бележката се споменаваше името му.
— Връщай се! Връщай се!
— А! Какво ще се връщам, отивам да се представя по случай дежурството.
— Връщай се, ти казвам — отвръща Занков усмихнат. Аз съм новият дежурен. Рекох да не ти се попречи на отпуска, явих се на командира и — свършено!
Другарството бе най-ценното качество в нашия полк. Затова и до днес сме така сдушени.
Букурещ, Плоещ, Браила… Перишори
С две шейни заминахме за гарата, която е само на три километра. Освен нас тримата — поручик А. от втора дружина, подпоручик Панайот Колев от трета и аз от първа — бяха пуснати още оръжейникът и капелникът. Защо не! В Плоещ бе най-голямата румънска военна фабрика и най-добрата им консерватория!
Гара Янка, тъй симпатична по име (да не мислите нещо, че думата е българска!) и симпатична въобще като гара, защото за нас значеше изходен пункт по железниците вляво и вдясно, ни посрещна тъй радостно, че не забелязах дори кога пристигна влакът.
Няма отопление. Студ. Но пътуваш безплатно и без да си габровец, много не придиряш. При това, ако тук е студено, в града е топло. И само тая мисъл вече сгрява.
Във време на революционното ни движение Плоещ е имал голяма българска колония, бил е просто български град! Добри, много родолюбиви българи. И днес не са изчезнали, напротив, броят им е много голям. Ще има да ги видим, да си поговорим, колко ли ще се зарадват!
Но война е! Утре, дето се казва, ще ни вдигнат. Ще се завърнем в България. Кой знае през кои места ще минем! Кога друг път ще видя военния Букурещ! Ето, едничкият случай ми се представя. Кой ще проверява, кой ще се научи! Ще се престоря, че съм пропуснал гарата, и това си е! При туй Букурещ е тъй близо — само час и половина от Плоещ!
Когато да го наближим, измъквам се от купето и преминавам в друг вагон, гдето гузно се свивам в един ъгъл.
Гара. Разтърквам прозореца, поглеждам — да, Плоещ, пише ясно. Ама нали не пише Букурещ?
Стоя си, но със страх да не ме потърси случайно някой от другарите.
Влакът тръгва. Слава богу! И успокоен, измъквам главата си от отворения прозорец и крещя:
— А! То било Плоещ! Я гледай!…
И се озъртам, за да убедя тоя, дето духа… И думите ми замръзват, защото… с най-голяма изненада виждам как от разни вагони и купета се подават главите на четиримата ми другари. Смях през глава!
Втурваме се в нашето купе, в което кротко дремят петте ни куфарчета, и почваме:
— Абе защо не каза, бе!
— Абе защо не каза…
— Абе защо не…
— Абе защо…
— Абе…
Имаме обща съдба. И петимата бягаме. Впрочем съвсем не бягаме, нито се надбягваме — влакът си знае работата. Просто отиваме в Букурещ без разрешение, без билет. Трябва да се организираме.
„Какъв смисъл има да плащаме по хотели и гостилници, заявява тържествено оръжейникът Минчо (не е шега, вярно е, че е от Габрово), когато може на «законно основание» да получим всичко от комендантството (добре че бе германско).“
Поручик А. е старши, при това знае немски — работата е наред. И едва пристигнали — право в комендантството, гдето внушителната ни група бойни другари може само да импонира.
Изстъпва се поручик А. Говори бавно и сериозно. Току-що сме пристигнали, уморени, молим по-скоро да ни се дадат карти за спане и храна.
— Разбира се, веднага, хер оберлойтнант!
Ние ще сме били първите пристигнали от истинския фронт на истинската първа дивизия.