Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— Хайде, Петруне!
— Хайде, господин кандидат!
Страхотна нощ. Страшна, неописаема и неописуема виелица. Нищо не се вижда. А ние вървим, вървим. И пак вървим. Слава богу, ето огън, заблудихме се, но все пак достигнахме най-после нашите. Наближаваме. Излизаме пред насядала около него група. Шинели, платнища, завити глави — като нас. Говорът обаче ги откри: руси. Бяхме толкова близо, че нямаше спасение. Аз — револвера, Петрун — пушката, но предпазителите замръзнали. Тогава само бягането остана. Русите скачат, но по неумолимия за днешния ден закон и техните пушки не хващат.
От спомените за онова усилно време най-характерен ми остана следният.
При една от нощните си обиколки офицер от полка достига най-после един пост, вижда ясно полузасипани със сняг греди, които виелицата непрекъснато чисти и отново зарива, вижда части от раници, чанти, пушки — всичко. Само войници не вижда. Какво е станало? Къде са войниците? Придружаващият го войник му привлича вниманието настрана. И наистина… да, това като че са хора. Приближава… и какво да види! Всички войници от поста насядали в кръг, метнали на главите си платнище, ясно е, един е пожертвувал своето, защото на всички останали са на гърба. Това платнище закрива и част от гърбовете им. А сняг навалял отгоре и съвсем ги сравнил с общия цвят наоколо.
Дръпва платнището и… в средата, при мъждукането на една свещ войниците играят барбут!
Преден пост — срещу русите, пост за очи и уши на заставата, ротите, полка.
Веднага шум. Близко началство иска да ги даде под съд за това тежко престъпление. Престъпление ли? Под съд ли? Намесват се други. Това е героизъм. На твое място, за това място, след като бих ги наругал, по липса на орден за безстрашие бих ги наградил със самия орден за Храброст!
Бяхме снабдени с големи кирки, лопати и се почна работа. Това посгряваше войниците. От друга страна, макар и невъобразимо трудно, макар и невъзможно бавно все пак ни вдълбаваше в земята. Много шанцов инструмент се изпотроши. По-добре е, отколкото да се трошат кокалите.
При едно посещение на ротата от дружинния командир подполковник Георгиев, който бе се вече завърнал, се фотографирахме: той, ротният, адютантът Ковачев и аз. Не сме ние. Тъй сме навлечени, че и платнище отгоре, главите ни са тъй завити, от лицата ни се вижда тъй малко, че всеки от нас прилича на ескимос!
По общия навик, само че съвсем малко, третия път бяха донесени от селото и няколко дюшеци и „юрганье“. Разбира се, само от войниците, които имаха „мъжеството“ да носят на километри извън другата тежест и тия приятни, меки завивки. Но и тук не мина без куриоз.
Въпреки нареждането, предупреждението, когато ще стане беля… Паднала цигара запалва дюшека. От него юргана. Пламват и дъските, че след тях и другите. За нещастие вятърът бе обрал снега и бе го разпилял. Че като затрещява всичко. А като застреля руската артилерия! Нещастните… Не само че се лишиха от дюшеците си, но щяха да се лишат и от кожата си.
При смяната копахме окопи вдясно от селото. За най-голямо неудоволствие бе извадено и местното население. Учудвах се на тия млади и здрави мъже. Защо не са войници?
Нашият полкът бе сменен от 6 полк. На следния ден пристигна 36.
Един следобед гледам висока, тънка фигура. Позната походка. Има си хас! Да, той е!
— Дяконе!
Наистина Петър Дяконов. Какво търсиш тук, Петре?
Пристигнала именно една бригада от шеста дивизия. Нали той попадна в нея. Каква неочаквана, каква приятна среща! Тръгнахме заедно от София, разделихме се на Каспичан и ето сега…
Ужасът пред Максинени трая за нас две седмици.
— Само две седмици — бе отвърнал по-късно, вече в София, един общ познат, когато се говореше за тия грозни часове. Че много ли са две седмици?
Помислих за дъските от позицията и на устните ми бе да кажа:
— Я дай оттам дъската, па прас по главата! — Язък за дъската!
Отново в Питолаци и оттам — за Сутещи. Тук се разполагаме добре. А студ!
Сутещи е голямо и хубаво село, собственост на принц Сутещи. Всред селото се издига великолепният му дворец. Езеро и чудна гора го доукрасяват. Всичко в зимна премяна. Колко ли приятно е тук пролет, а лете и особено есен, когато листата капят, когато сетни вейки се отронят, да газиш крехките тела и да се готвиш през нова зима да посрещнеш нова пролет!