Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
И то не сам. Да седиш край камината и от благороден Ерар да се опиваш от звуци, които принцът на принцовете е създал. Най-изящният, най-чистият, най-прекрасният, който нарисува музика-светлина, извая музика-щастие — от Моцарт. Детинството не ми остави по-светъл спомен, по-радостна надежда!
Да бъдеш край принцеса, значи сам да бъдеш принц. Защо тия никому ненужни желания? Я си гледай взвода и яж сланина и пастърма!
Малко преди войната съпрузите Сутещи се хващат на бас. Въпросът е, дали принцът може да преплува езерото. Разбира се! Но съдбата го следва неумолимо. Схваща му се кракът, губи силите си и преди още да успеят да му помогнат, се удавя.
Ето войната. Огромните владения на принца, пълните с храни складове са на разположение на победоносната войска. Тя трябва да яде.
Но войната върви с ужаса и… с поезията си. Един германски офицер се влюби в „прекрасната“ принцеса, която не бе напуснала страната, и още там, в Синая, се ожени за нея. Всички владения минаха под покровителството на закона.
Госпожата бе вече германска поданица.
На зимни квартири
Пристигнахме в Перишори, гдето се настанихме нашироко и удобно. Тук останахме до завръщането си в България.
Почнахме чистене, изпиране, изкърпване. Общо подреждане. Голяма почивка. Беседи с войниците. Учения. Но времето бе лошо. Въпреки съставената програма тя не можеше да се спазва.
Отслужи се панихида за падналите в Добруджа и Румъния. Студът бе такъв, че ни измръзнаха главите. Не измръзнаха, а просто замръзнаха. Но това бе за Тях. Молехме се за душите им. Помолете се и вие.
За Перишори всички запазихме много хубави спомени. Отдъхнахме си. Починахме си.
В стаите светло, чисто, топло. Спим на кревати, примитивни, но все пак — кревати, с дюшек, юрган, одеяло. И не мнозина — само по двама. Градска квартира.
В стаята — маса, столове, огледало, голяма лампа. Грамофон. Плочите — с една от друга по-весели песни. Едни румънски шлагери — не ти е работа! Не бяха много, а ние навиваме ли, навиваме. Та не само напева, който се навинти в главата ни като часовникарски синджир, а и думите. Ушите ни бяха писнали от румънска реч! Каква румънска! Вътре пълно с френски, латински искам да кажа. Само краят изменен. А турски, български!
Един ден пожелах да поиграя с децата от къщата, в която бяхме настанени. Снегът бе спрял и слънцето изгряло, та цяло село наизлязло. Разскачахме се из двора. Исках да им кажа да попеят нещо. Но как? Хайде при латинския!
— Канто, канто! — казвам глагола.
Децата ме гледат. Отварям устата си.
— А! Кънта! Ун кънта!
Разбрахме се. И кънтата започна.
В съседната къща нещо се засуетиха. Какво има, питам с ръкомахания? Научавам, че имало болнав. Това, разбира се, бе казано на румънски!
Няколко домашни птици се разгвакаха по двора. Показвам, питам — гъска! И като ги подкара, едно от децата се посочи с пръст и тържествено произнесе гъскар!
След това посочвам друг предмет — калпак, под него — глава! А това — калцун, онова — опинка, туй пък — гайтан! Ей че красиви „румънски“ думи! Особено това, опинка, много ми ареса!
Жалко, че ние нямаме такива поетични словеса! Колко по-богат, по-славен е румънският! Така е, народ със „стара“ култура! Ние пъшкаме под петвековно робство, а румъните си имат княжества, че Влашко, че Молдова, имат си Кнеаз, който се нарича с царствените „румънски“ думи Войвод, Господар! Къде у нас подобни кнеазе, войводи и господари! Пък същите те са писали грамотите си не с някакви погански „чертами и резами“, а на азбуката на светите си братя Кирила и Методия. И не на някакъв си шопски, а на езика на славните си, нявгашни праотци — на чист бо̀лгарски! Браво бе, румънци!
В това знаменито за нас село започна чуден живот.
Ковачев, който бе най-висок, най-възрастен и най-представителен, при това, облякъл хубаво кожухче, което го отваряше още повече, има̀ „гениална“ идея: предложи да се образува медицинска комисия само от кандидати и, разбира се, само от строеваци. (Впрочем той бе, и то отдавна, адютант и качеството му на строевак можеше вече да се оспори!…)
Прочее, гениалната му идея бе, че предвид възможните заболявания на войниците от туберкулоза, сърцебиене, бъбречна болест, стомах, подагра, артериосклероза, епилепсия и всички други възможни и невъзможни за случая и извън него болести, цялото цивилно население трябва да се прегледа. Под цивилно население се разбираха младите жени и по-възрастничките момичета. Но в своите благородни намерения „лекарското“ съсловие трябваше да се жертвува и за всички останали!