Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— Ходом марш!
Никой не мърда. Тук сме и ротният, и Будевски, и Власев, и аз. Тук са и началствата на втора рота — пред тяхната. Войниците мълчат. Ние мълчим. Никакви обиди, оскърбления, закани. Толкова е студено, че и те са замръзнали! На устните ли? Какви устни! В самите ни глави!
И кротко като на дете им се говори.
Когато оня ден наближаваше часът за смяна, къде ни бяха очите? Нали по-малко гледахме към противника, а повече назад, откъдето в побелялата от сняг тъма щеше да се роди новината?
Тая новина не бе писана, телефонирана, телеграфирана. Тя бе в кърпата, в гуглата, в платнището, в сянката, дори във въображението. Първият, който би се мярнал, би възвестил радостта:
— Идат!
Студено ли ти е? И на мене не е топло.
На кого ще накривиш? Нали пак на хора като тебе — земляци, приятели, познати? Те чакат. Ами ако рекат да тръгнат преди тебе? Хайде, кой ще е първият? Не казвай „аз“. Дръж затворена устата. Студено е. Мръдни крака. Не стой закован. Ще замръзнеш. Така, браво!
Първият тръгна. Вторият се насърчи. Третият се убеди. И две роти от първа дивизия поеха пътя към „Сибир“…
В селото всички бяха със страха. Тук, в „окопите“, го забравихме. Започна мъката. След два дни забравихме и нея. Какво ни остана? Споменът. Запомнете го и вие.
Позицията ни е оживена. Дъски се премятат, ниски закрития се правят, слама се постила. Огньове се запалват? Тъмнината прикрива пушека. Малко по-добре сме. Край открит огън. Той може много да не стопля, но затова стоплят ни пламъкът, димът и съзнанието, че се прави всичко. Да, всичко!
Ако Айнщайн би бил тук (преди всичко нямаше да оживее, при условие че въобще би дошъл), не би ни занимавал с някакви относителни теории за още по-относителни неща. В тоя момент за нас думата всичко е абсолютна.
Огънят трябва да се подклажда непрекъснато. Снегът, вятърът, вихрушката гасят по-добре и от най-добрия „минимакс“8.
Дните минават еднообразно. Нощите им приличат. Но са по-обезпокоителни! Бдителността трябва да бъде пълна.
Снегът грозно навява. Вятърът убийствено го натиква в очите и ни ослепява. А виелицата върти и снега, и вятъра и просто им се подиграва. Вихърът убива и най-големия шум, който би дошъл от противника. Студ. Часовите и патрулите са с двойни очи и уши. А и едните, и другите са загубили вече и очите, и ушите.
Понякога става дума за студовете при Шипка. Но Шипка е в сърцето на България. Шипка е на високо. Всички я виждат. Десетилетия, и не я забравят. Векове ще живее споменътй. А нас, кой ни видя нас, хей там, далеч, в отвореното поле, отнесени от руските бури, засипани от руските преспи? Кой знае за подвига на подвизите? Запомнете и това като спомен, но вече не за нашата, а за вашата дивизия!
Кой казва, че войната била само страхотия? Чуйте малко и от тая веселия!
Един от кандидатите ни — Занков — бива настигнат от заблудил се руски патрул, който, повторно заблуден, запитва где е заставата. Само самообладанието спасява нашия. Посочва им с пръст и ги води… и те с него продължават… Пристигнали, откриват, че са попаднали при противника. Разбира се, не бе им даден водач, за да ги придружи до дома им!
Друг ден пак руски патрул попада в самото Максинени, наднича през един прозорец, през който не се вижда нищо. По съвпадение тая бе квартирата на бригадния. Случайно ординарецът му излиза, вижда и ги… пленява. Може би бяха се заблудили, може би не бяха… Но нали бяха минали незабелязано, всред бял ден и постовете, и заставите?
Една нощ група от петнадесет-двадесет руси с големи бели ризи върху шинелите се промъква към нашите части, успява да плени един патрул и стига тъй близо до поста, че часовият едва успява да извика. Нашите скачат и прогонват с бомби русите. Убити и ранени и от двете страни. И това не ни липсва.
Тия случаи създадоха голяма бдителност. Трябваше да се внимава.
Постовете се проверяваха по няколко пъти през нощта. Не само проверяваха, а още по-важно — насърчаваха. Самата поява на началството създаваше бодрост. Ако обаче имаше опасност за постовете, не по-малка бе и за този, който проверява.
Като всяка нощ на позицията и тая тръгнах по обиколка с Петрун Павлов. Той бе голям мераклия. Макар да имаше син войник от 41 набор, който се обучаваше вече в казармата, бащата бе все в строя — като мой Стоилкьо. При това, както вече споменах, Петрун, макар неоснователно, се отнасяше малко недоверчиво към младите войници от 40, 39, та и от 38 набор. Вместо да ме придружава някое „момче“, сам той искаше да бъде. Шоп от Герман, на 12 километра от столицата, баш шоп! И затова:
8
Марка пожарогасители