Момиче на пружина

Мъжът не отговори. Вместо това спря изпитателно светлите си очи върху Емико. Завладя я неприятното усещане, че я разглобяват на съставните ѝ части, клетка по клетка. Не че мъжът я разсъбличаше с поглед — това ѝ се случваше ежедневно, когато мъжете плъзгаха поглед по кожата ѝ, очите им лепнеха по тялото ѝ едновременно, с глад и презрение, — не, погледът на този мъж беше клинично безразличен. И да имаше глад в слабините му, мъжът го прикриваше добре.

— Значи това е тя, така ли? — попита той.

Роли кимна.

— Емико, кажи на господина за нашия приятел от снощи.

Емико хвърли смутен поглед на Роли. Сигурна беше, че никога не е виждала русия гайджин в клуба, особено на специалните представления. Никога не му беше сервирала уиски с лед. Разрови спомените си. Не, щеше да го запомни, ако е идвал. Мъжът имаше слънчев загар, виден въпреки треперливите сенки на свещите и лампата за опиум. А и очите му бяха твърде светли, неприятно светли. Определено щеше да го запомни, ако беше идвал.

— Хайде — подкани я Роли. — Кажи му онова, дето го каза на мен. За белоризеца. За хлапето, дето си отишла с него.

Обикновено Роли пазеше фанатично тайните на гостите си. Дори говореше как щял да построи отделен вход за редовните си клиенти, така че никой да не ги вижда как влизат и излизат от кулата на шосе „Плоенчит“ — щял да им построи тунел под улицата, чийто вход да е на една пресечка разстояние. А сега искаше от нея да разкрие подробности за срещата си с клиент.

— Момчето ли? — попита тя, за да спечели малко време, притеснена от желанието на Роли да изложи гост на клуба, при това не какъв да е, а белоризец. Стрелна с поглед непознатия, чудеше кой е той и с какво държи нейния папа-сан.

— Хайде. — Роли ѝ махна нетърпеливо с ръка, стиснал лулата с опиум между зъбите си. Наведе се отново към лампата за поредното дръпване.

— Беше белоризец — започна Емико. — Дойде с група други чиновници…

Беше нов. Приятелите му го бяха довели. Смееха се и го насъскваха. И пиеха за сметка на заведението — Роли никога не им вземаше пари, защото добрата им воля беше много по-ценна от алкохола. Младежът се напи. Смееше се и подмяташе шеги за нея на бара. А после се върна тайно, сам, скрит от любопитните очи на колегите си.

Бледоликият направи физиономия.

— Значи лягат с теб? С такива като теб?

— Хай. — Емико кимна, без да показва какво мисли за презрението му. — Белоризците и греамитите.

Роли се изсмя тихичко.

— Секс и двуличие. Вървят заедно като кафе и сметана.

Непознатият му хвърли остър поглед и Емико се зачуди дали старецът вижда отвращението в светлите му очи, или е твърде зашеметен от опиума и не му пука. Бледоликият се наведе напред, изключвайки Роли от разговора.

— И какво ти каза този тип, белоризецът?

Дали не долавяше искра на интерес в очите му? Дали мъжът не я намираше за интригуваща? Или го интересуваше само разказът ѝ?

Напук на всичко Емико усети в себе си генетично обусловеното желание да угоди на всяка цена, емоция, която не беше изпитвала, откакто я изоставиха. Нещо в мъжа ѝ напомняше за Гендо-сама. Макар сините му гайджински очи да приличаха на резервоари с киселина, а лицето му да беше бледо като на актьор с белосано лице от традиционния японски театър, мъжът имаше силно присъствие. Присъствие властно, осезаемо и по някакъв странен начин — успокояващо.