Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Каника ускори ритъма на движенията си, за да им угоди още повече. Мъжете гледаха и се потяха, крещяха за още. Стичаха се един подир друг да я държат, стискаха китките и глезените ѝ, та на Каника да ѝ е по-удобно. Емико се гърчеше, тялото ѝ се тресеше в насечените спазми и неравномерните движения, характерни за пружинките, подчертани по начин, който Каника беше усъвършенствала. Мъжете се смееха и коментираха конвулсиите ѝ, неравномерни като примигването на лампа.
Пръстите на Каника се присъединиха към нефрита между краката на Емико, наместиха се грубо в сърцевината ѝ. Срамът на Емико ставаше непоносим и тя отново понечи да извърне лице. Мъже се бяха събрали наоколо, зяпаха я отблизо. Други се трупаха отзад и се надигаха на пръсти да зърнат и те нещо. Емико простена. Каника се изсмя вещо, тихо. Каза нещо на мъжете и ускори темпото. Пръстите ѝ играеха по гънките на Емико. Емико простена отново, неспособна да устои на тялото, което я предаваше. Извика. Изви гръб в дъга. Тялото ѝ правеше онова, за което беше създадено — точно според намеренията на учените с епруветките. Тя го презираше, но не можеше да го контролира. Учените не ѝ бяха позволили дори това дребно неподчинение. Оргазмът я заля безпощадно.
Публиката ревна екзалтирано, мъжете се разсмяха при вида на странните конвулсии, които оргазмът извличаше от ДНК-то ѝ. Каника я посочи, сякаш да каже: „Виждате ли? Истинско животно!“, после коленичи до нея и изсъска в лицето ѝ, че е нищо, че винаги ще е нищо и че този път мръсните японци ще си получат заслуженото.
Емико искаше да ѝ каже, че никой уважаващ себе си японец не би направил тези неща. Че чрез нея Каника унижава не японците, а една обикновена японска играчка за еднократна употреба — страничен продукт на японската гениалност като рециклиращите се целулозни дръжки за велосипедни рикши на „Мацушита“, — но вече го беше казвала и знаеше, че това само ще влоши нещата. Ако си затваряше устата, насилието скоро щеше да свърши.
Макар тя да бе от Новите хора, под слънцето нямаше нищо ново.
Жълтокартци въртяха манивелите на големите вентилатори, които движеха въздуха в клуба. Пот капеше от челата им ѝ се стичаше на лъскави ручейчета по голите им гърбове. Изгаряха калории със същото темпо, с което ги поглъщаха, и въпреки това клубът се пържеше в спомена за следобедното слънце.
Емико стоеше до вентилатора с надежда да се поохлади поне малко, преди отново да се заеме със сервирането на питиета. Надяваше се Каника да не спре отново погледа си на нея.
Привлечеше ли вниманието ѝ, Каника я завличаше там, където мъжете да я виждат добре — караше я да ходи с традиционната японска пружинска походка, която подчертаваше стилизираните движения на нейния вид. Караше я да се обръща насам-натам, мъжете ѝ се присмиваха гласно, макар вътрешно да се изкушаваха от мисълта за няколко часа в компанията ѝ, след като приятелите им си тръгнат.
В средата на голямото помещение мъжете канеха млади момичета с тесни поли фа син и къси жакетчета да се качат на сцената и да обикалят бавно под звуците на оркестъра, който свиреше мелодии от времето на Свиването, песни, които Роли беше изровил от собствените си спомени и преработил за традиционните тайландски инструменти — странни меланхолични парчета от миналото, екзотични като децата му с тяхната яркожълта коса и големи кръгли очи.
— Емико!
Тя подскочи. Викаше я Роли. Даде ѝ знак да отиде в кабинета му. Мъжете я проследиха с поглед, докато минаваше покрай бара с насечената си походка. Каника вдигна поглед от клиента си — седяха преплели ръце и наврели носове във вратовете си. Усмихна ѝ се леко, когато Емико мина покрай нея. Когато Емико за пръв път дойде в страната, някой ѝ каза, че тайландците имали тринайсет вида усмивки. Подозираше, че усмивката на Каника не е израз на добра воля.
— Хайде — подкани я нетърпеливо Роли и я поведе през завесата и по коридора, покрай гардеробната, където момичетата обличаха работните си дрехи, после през друга врата.
Сувенири от три живота обточваха стените на кабинета му — всичко, от пожълтели снимки на Банкок, щедро осветен с електричество, до фотография на самия Роли в традиционна носия на някакво дивашко племе от Севера. Покани Емико да се настани на голяма възглавница върху издигнатия в средата на стаята подиум — именно тук Роли предпочиташе да обсъжда частните си дела. Там вече се беше изтегнал някакъв мъж, бледно високо същество със сини очи, руса коса и пресен шев отстрани на врата.
Мъжът се стресна, когато я видя да влиза, и възкликна:
— Исус и Ной да са ми на помощ! Не ми каза, че е пружинка.