![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Ти си единственият човек, който наистина ме познава. Единственият, когото имам чувството, че аз познавам.
– Познанието не е любов – уверих я.
– Не е вярно, Максън. Двамата имаме своята история, а предстои да ни я отнемат. И то само заради някаква си традиция. – Взираше се в невидима точка в центъра на стаята и вече можех само да гадая какво минава през главата ù. Очевидно бях живял в неведение относно целия ù вътрешен свят.
Накрая Дафни обърна лице към мен.
– Максън, умолявам те, попитай баща си. Дори той да откаже, поне ще знам, че съм направила всичко по силите си.
Тъй като вече бях наясно с отговора му, се почувствах длъжен да ù го съобщя.
– Вече направи всичко по силите си, Дафни. Това е. – Вдигнах ръце пред себе си за момент и ги отпуснах. – На друго не можем да се надяваме.
Тя задържа погледа ми за дълго време, съзнавайки не по-смътно от мен самия, че подобна дръзка молба щеше да ми навлече сериозни проблеми с баща ми. Видях как мислено търси изход от ситуацията, но бързо се уверява, че такъв просто няма. Беше подвластна на короната си, както аз на моята, а те се отблъскваха взаимно.
Накрая кимна с глава и лицето ù отново се обля в сълзи. Отиде до един диван, седна и обви тялото си с ръце. Аз останах на мястото си, страхувайки се да не ù причиня повече мъка. Изгарях от желание да я разсмея, но в положението ни нямаше нищо забавно. Дори не бях подозирал, че съм способен да разбия нечие сърце.
Чувството определено не ми беше приятно.
В този момент обаче осъзнах, че занапред доста пъти щях да се сблъсквам с него. През идните месеци щях да отхвърля трийсет и четири жени. Ами ако всичките реагираха така?
Изпуфтях, потиснат от мисълта.
Чувайки звука, Дафни вдигна поглед към мен. Изражението на лицето ù бавно се измени.
– Изобщо ли не съжаляваш? – попита тя. – Не си добър актьор, Максън.
– Естествено, че съжалявам.
Тя стана и впери в мен мълчалив и преценяващ поглед.
– Но не за каквото аз – прошепна тя. После прекоси стаята и ме загледа умолително. – Максън, ти ме обичаш.
Застинах на мястото си.
– Максън – каза по-решително тя, – обичаш ме. Знам го.
Погледът ù беше толкова пронизващ, че извърнах лице. Прокарах пръсти през косата си, обмисляйки как да изразя чувствата си с думи.
– Никой никога не е бил толкова откровен с мен. Не се съмнявам, че говориш от сърце, но не мога да ти откликна, Дафни.
– Това не е защото не знаеш как да го почувстваш. Просто ти е трудно да го изразиш. Баща ти е студен като камък, а майка ти се крие в себе си. Никога не си виждал хора да се обичат свободно, затова не знаеш как да го покажеш. Но изпитваш чувства към мен; сигурна съм. Обичаш ме, както аз обичам теб.
Поклатих бавно глава, опасявайки се, че дори една сричка да напуснеше устата ми, всичко щеше да започне отначало.
– Целуни ме – настоя тя.
– Моля?
– Целуни ме. Ако дори след като ме целунеш, още не изпитваш любов към мен, повече никога няма да го спомена.
Заотстъпвах назад.
– Не. Съжалявам, Дафни, не мога.
Не ми се искаше да ù призная, че говорех съвсем буквално. Нямах представа колко момчета беше целувала тя, но определено бяха повече от нула. Беше ми споделила, че е целувала момче още преди няколко години, когато им гостувах във Франция. Така че победителят беше ясен и нямах намерение да се излагам още повече.
Тъгата ù премина в гняв и тя също започна да отстъпва от мен. От гърлото ù се изтръгна кратък, лишен от хумор смях.
– Значи, това е отговорът ти? Отказваш ми. Избираш да се разделим.
Вдигнах рамене.
– Ти си глупак, Максън Шрийв. Родителите ти са те повредили. Дори хиляда момичета да ти доведат в двореца, няма да има значение. Прекалено глупав си да разпознаеш любовта, дори когато стои пред очите ти.
Тя избърса сълзите си и изпъна роклята си.
– Надявам се повече никога да не те зърна.
Страхът в гърдите ми се промени, като я видях да си тръгва, и я сграбчих за ръката. Не исках да се разделяме завинаги.
– Дафни, съжалявам.
– Не съжалявай мен – отвърна студено тя. – Съжалявай себе си. Ще се ожениш, защото трябва, но вече си държал любовта в ръцете си и си я изпуснал.
Тя се изтръгна от хватката ми и ме остави сам в стаята.
Честит ми рожден ден.
Трета глава
Дафни ухаеше на черешова кора и бадеми. Използваше един и същи парфюм още от тринайсетгодишна. Снощи също си беше сложила от него и още го усещах, въпреки че тя самата беше пожелала повече никога да не ме вижда.
Имаше белег на китката си от драскотина, с която се беше сдобила, катерейки се по едно дърво на единайсетгодишна възраст. Аз бях виновен. По онова време още не беше съзряла като дама и я бях убедил – е, по-скоро предизвикал – да проверим кой ще се покатери пръв до върха на едно от дърветата в дъното на градината. Аз бях спечелил.