![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Баща ти обича пищните празненства.
Засмях се. Дафни като че ли разбираше толкова много от нещата, които никога не бях изричал на глас. Понякога това ме притесняваше. Колко ли виждаше в очите ми сега, без да съзнавам?
– Този път май надмина себе си.
Тя сви рамене.
– Само до следващия път.
Умълчахме се, макар че усещах желанието ù да продължим разговора. Тя прехапа долната си устна и прошепна:
– Може ли да поговорим на четири очи?
Кимнах, предложих ù ръка и я поведох към един от салоните надолу по коридора. Тя мълчеше, сякаш пазеше думите си за момента, в който затворих вратите зад нас. Макар и често да говорехме насаме, поведението ù този път ме караше да се чувствам неспокоен.
– Не ме покани на танц – отбеляза накрая тя видимо засегната.
– Не съм танцувал изобщо. – Баща ми беше настоял музиката да е класическа. Беше поканил много талантливи Петици, но изпълненията им предполагаха бавни танци. Може би, ако изобщо ми беше до това, щях да поканя точно нея. Просто не ми се струваше редно, при положение че всички ми задаваха въпроси за бъдещата ми, все още неизвестна съпруга.
Тя въздъхна шумно и закрачи из стаята.
– Искат от мен да отида на среща с едно момче, като се върнем у дома – каза тя. – Фредерик, така се казва. Виждала съм го и преди, разбира се. Отличен ездач е, а и красавец. С четири години по-голям е от мен, но мисля, че това е една от причините папà да го харесва.
Тя надникна през рамо към мен с малка усмивка на лице.
Аз ù отвърнах с голяма и саркастична такава.
– Закъде сме без одобрението на бащите ни?
Тя се изкиска.
– За никъде, разбира се. Нямаше да имаме никакво понятие как се живее.
Засмях се, благодарен, че имаше с кого да се шегуваме по въпроса. Понякога не виждах друг начин да се справя с него.
– Но ето, папà го одобрява. Въпреки това се питах... – Внезапно засрамена, тя сведе очи към пода.
– Какво си се питала?
Дълго време не откъсна поглед от килима. Накрая вдигна дълбоките си сини очи към моите.
– Ти одобряваш ли?
– Кое?
– Фредерик.
Засмях се.
– Ще ми е трудно да ти отговоря, не смяташ ли? Все пак не съм го виждал.
– Не – каза тя със стихнал глас. – Не говорех за момчето, а за самата идея. Одобряваш ли идеята, че ще се срещам с друг мъж? И вероятно ще се омъжа за него?
Лицето ù беше станало каменно и прикриваше нещо, което не разбирах. Свих рамене объркано.
– Нямам право да изразявам мнение. Май и ти нямаш – добавих, леко натъжен и за двама ни.
Дафни закърши ръце, сякаш нещо я глождеше или нараняваше дори. Не можех да проумея какво се случваше помежду ни.
– Значи, идеята изобщо не те притеснява? Защото, ако не е Фредерик, ще е Антоан. А ако не е Антоан, ще е Гарон. Цяла опашка от мъже чакат възможност да бъдат с мен, а никой от тях не ми е приятел като теб. Но в края на краищата ще трябва да избера един от тях за свой съпруг... и това не те засяга?
Предлагаше ми доста мрачен поглед върху нещата. Не се виждахме повече от три пъти годишно. Въпреки това я възприемах като най-близката си приятелка. Колко трогателни бяхме само...
Преглътнах, тършувайки из ума си за правилните думи.
– Сигурен съм, че всичко ще се нареди.
Най-неочаквано по лицето ù шурнаха сълзи. Огледах се наоколо, сякаш стените можеха да ми предложат обяснение или решение на ситуацията пред мен, чувствайки се все по-неловко с всяка изминала секунда.
– Моля те, кажи ми, че няма да го направиш, Максън. Не можеш – замоли ми се тя.
– За какво говориш? – попитах отчаяно аз.
– За Избора! Моля те, не се жени за някоя непозната. Не ме принуждавай и аз да се омъжа за непознат.
– Налага се. Така е с принцовете на Илеа. Взимаме жени от народа за съпруги.
Дафни се спусна към мен и сграбчи ръцете ми.
– Но аз те обичам. Винаги съм те обичала. Моля те, не се жени за друго момиче, без поне да си попитал баща си дали не мога аз да съм твоя съпруга.
Обичала ме? Винаги?
Задавих се с думите си, чудейки се как да започна.
– Дафни, как... не знам какво да ти кажа.
– Кажи, че ще попиташ баща си – примоли ми се тя, избърсвайки сълзите си с надежда. – Отложи Избора поне толкова, че да си дадем шанс. Или ми позволи да участвам. Ще се откажа от короната си.
– Моля те, спри да плачеш – прошепнах аз.
– Не мога! Не и когато ми предстои да те загубя завинаги. – Тя зарови лице в дланите си и зарида тихо.
Аз се вкамених като статуя, ужасен, че с действията си мога само да влоша нещата. След няколко напрегнати момента тя вдигна глава и заговори, вперила поглед в нищото.