Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
Стаята беше малка, сводеста, вкопана в земята, като пещера. Двете лампи не успяваха да разсеят мрака. Въглени се червенееха в глиненото огнище. Аврелиан запали една факла, забита в бронзова халка. Смолата пламна със златисти искри. Мраморното лице на Аплий се появи за миг над жертвеника. Рисунките по стените се откроиха в мрака. Овощна градина, над която грееше слънце със златни лъчи, се разполагаше амфитеатрално около малък храм с тежки колони. На площада пред него, където се извиваше непохватно змия – божеството на семейното огнище, стояха двама младежи с повдигнати тоги – ларите*. Те бяха уловени как танцуват с ефирни движения – протягаха рогове на изобилието към богинята Веста**, която беше изобразена с къдрава, буйна дълга коса. Нейното лице винаги беше напомняло на Аврелиан това на майка му.
[* В римската митология ларите са духове, покровители на дома и земите. Култът към тях произлиза от почитането на мъртвите. Фамилните лари били свързани с домашното огнище, семейната трапеза, с дърветата и горите. На тях се молели по време на раждане, бракосъчетаване, смърт. Вярвало се, че те следят за спазването на традициите в семейството, наказват нарушителите – например господарите, които били прекалено жестоки с робите си. Ето защо робите ги почитали извънредно много. Във всеки дом имало олтар, посветен на тях. – Б.р.]
[** Римска богиня на огъня и домашното огнище, както и на разсъдливостта, смиреността, дисциплината и благосклонността. В нейния храм на Римския форум горял свещен огън. Този огън бил символ на благополучието на римската държава. Над него бдели денонощно жриците – весталки, защото угасването му се считало за най-лошо предзнаменование. – Б.р.]
В долната част на срещуположната стена бяха изобразени дедите на Алпий и Юлия Корделия. Боите бяха избледнели, погълнати на места от влагата, проядени от селитрата – сякаш стените преправяха отново света, който бяха сътворили, за да го потопят завинаги в небитието, извън властта на боговете.
Като контрастна всичко това, бюстът на Аплий от червен мрамор, разположен на видно място в средата на ларариума, изглеждаше невероятно жив. Лицето му беше по-широко от това на Аврелиан, с по-закръглени устни и с по-нежна извивка на челюстта. Обръснатите бузи и малко рошавата коса бяха съобразени с модата от времето на император Александър Север. Обаче челото и брадичката изразяваха същата воля и непримиримост като тази на сина му. Същото упорство и сходна жестокост, според някои.
Аврелиан усети как в него отново се възражда старото неустоимо озлобление.
Като дете той беше обичал баща си с изпълнена с възхита и удивление привързаност. Смъртта му го беше объркала – за него тя беше като някакво предателство. Аплий беше направил всичко възможно, за да стане синът му велик воин и велик римлянин. Погребвайки своето минало на роб, с безграничната воля да бъде най-примерният от освободените от робство граждани на империята, той не беше спирал да учи Аврелиан колко могъщ е Рим.
Обаче един ден, лъчезарен и спокоен като настоящия, 13 април, след празненствата в чест на Великата майка Кибела*, той си беше отишъл. В единайсетия час на деня. Без да извика, без да буйства, върху канапето си за хранене.
[* Кибела е фригийска богиня, покровителка на майката земя, почитана в големи части на Мала Азия. Наричана е още Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете. – Б.р.]
Умря като човек, който обръща гръб на своите и се отдалечава.
Без дори да вдигне ръка, за да се сбогува. Без дори да погледне с онзи поглед, който свързва в края на битката умиращия с този, който убива.
Той не почака, за да може синът му да му докаже, че може да се гордее с него.
Оттогава Аврелиан никога не беше усещал присъствието на Аплий. Баща му не идваше в сънищата му, нито пък го насърчаваше сред оглушителния шум на сраженията. Още по-малко пък присъстваше сред воя на победите, сред ужасите и виковете на одобрение, които с времето отнесоха сина далеч отвъд надеждите на бащата.
Аврелиан се наведе, взе стърготини кедър и мирта от бронзовите купички, вградени в основата на жертвеника. Сложи ги върху въглените. Оттам се издигна така окуражаващият и познат благоуханен пушек. Като се изправи, той прочете машинално трите думи, гравирани върху камъка в долния край на бащиния му бюст.