Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Те преминаха през палмовата плантация и се настаниха около езерото. Огнищата за жертвоприношенията вече горяха на тесния бряг. Двайсет бели гълъба се опитваха напразно да излетят от кошниците, в които бяха затворени. Агнета със завързани крака и оградени от големи медни чаши, в които гореше тамян, блееха, колкото им глас държи.

Безразлични към шума, с високи сини филцови шапки без периферия на главите, благородните старци от племето маазин хвърляха зърна от мирта и тамян в пламъците. Ароматни кълба дим се разнасяха над езерото. Малко по малко свещените ухания го покриха с лека мъгла, която се разпиляваше до краищата на палмовите листа и проникваше в гърлата и гърдите като божествен сок.

Някои се оглеждаха за Абдонай и скъпоценната му дъщеря. Трябваше да изчакат, докато слънцето стигне до седмия час – така поне беше обявено предварително. Възбуден шепот обаче извести появата им.

С парче животинска кожа на рамото, Абдонай водеше с бавна крачка бялата камила, на която се беше разположила Зиновия – изправена, стиснала с ръце кръстовидната топка на седлото си, с горда осанка. Тя носеше туника от азиатска коприна в пурпурно и синьо. Водопад от седефени плочки и коралови перли се спускаше от шала на главата й чак до кръста. Една-единствена плитка от злато се усукваше през тюрбана й, увиваше се около зараждащата се гръд и се навиваше около кръста й като колан. Зад нея четирима млади представители на племето маазин носеха дебел квадратен сал от тръстика със здраво забит в средата сноп копия.

Тълпата се разцепи, за да ги пусне да минат. Възхищението се превърна в изумление, когато Абдонай, след като накара камилата да застане на колене, хвана ръката на дъщеря си и я заведе до сала.

Зиновия се качи на него, хващайки се за копията. Младежите плъзнаха ладията по водата. Като я задържаха само с едно конопено въже, те я тласнаха рязко към средата на езерото. Салът се завъртя лекичко около самия себе си, предизвиквайки малки вълни. Мъглата от тамян се разкъса плавно, изви се спираловидно и се разнесе нагоре във въздуха.

Всички се любуваха със затаен дъх на великолепието на онази, която техният бог беше посочил по такъв вълшебен начин преди тринайсет години.

Изправена върху плуващата си рогозка, Зиновия сякаш не приличаше нито на дете, нито на жена. Езерото, където плуваха ухания на тамян, й беше изпратило ореол от отблясъци и от нея вече струеше онази странна светлина, която не беше особено присъща на човешките същества.

Абдонай пристъпи с бавни крачки към брега и нагази до колене във водата. Вдигна длани над главата си и нарушавайки тишината, започна молитвата си:

— Ваалшамин! Най-могъщ от най-могъщите, боже на моите прадеди и на прадедите на моите прадеди, моят живот ти принадлежи! О, Ваалшамин, ти, който даваш и вземаш, ти, който протягаш благотворната си длан и който поразяваш света, за да изтеглиш от там деня и нощта, ние сме твои слуги. Ние се страхуваме от теб, баща на светлината и на нашето раждане по волята на небето. Защити ни от нещастията, от слабостта и бедността. Не ни лишавай от благоразположението си. Сведи взора си към нас. О, най-могъщ от най-могъщите, полюбувай се на тази, която блести върху огледалото на пустинята, пратено ни от теб. Зиновия е твоят дар. Съхрани я в ръката си, докато свят светува.