![Царицата на Палмира [Танцът на боговете] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/5/caricata-na-palmira-tanct-na-bogovete-download.jpg)
Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
Всички подхванаха в хор:
— Ваалшамин! Баща на светлината и на нашето раждане по волята на небето, защити ни от нещастията, от слабостта и бедността. О, Ваалшамин! Зиновия е твоят дар, пази я докато свят светува!
Старите представители на племето маазин хвърлиха няколко шепи тамян върху въглените. Гласът на тълпата погълна този на Абдонай, засили се и отекна от повърхността на езерото и от скалите, избяга като вятър към Турук ал-Лааб.
Застанала права над отблясъците на водата, която слънцето осветяваше все повече, Зиновия стоеше изпъната в края на сала. Той се разклати леко, когато ножовете прерязаха гърлата на агнетата и гълъбите. Пръските кръв от даровете стигнаха до водата и получилото се червено петно изцапа долния край на роклята й.
Тръпка премина по всички тела. Песнопенията отекнаха в слепоочията и гърдите. И докато ноздрите не можеха да поемат въздух заради зловонието на тамяна, смесен с овъгленото месо и мазнина, Зиновия се появи като скъпоценен камък, вграден в изящния пръстен на оазиса. Тя като по чудо сякаш бе застанала права, върху водата. Онова същото чудо, което беше довело вода насред пустинята. Онова чудо на живота, което само божията благодетел може да роди.
* * *
Едва по-късно, много след като вълнението и шумотевицата от молитвите се уталожиха, Абдонай помоли за тишина.
— Аз, Абдонай, заявявам пред всички вас на този ден – тринайсетата година от раждането й: Зиновия скоро ще бъде царицата на Палмира. Великият екзарх Оденат, син на племето матабол, представител на Рим в Палмира, иска в постелята си най-красивата от звездите в пустинята. Той иска моята дъщеря Зиновия, той иска племената маазин и матабол да се обединят в едно огромно племе, което ще господства над керваните от Ефрат до Рим, от Шаракс до Антиохия*. Иска Ваалшамин да стане негов бог чрез ласките на Зиновия и ми я поиска според нашите закони. Аз, Абдонай, нейният баща, приех. Казвам го пред вас на този ден: когато кръвта й на жена потече, Зиновия, дъщерята на Ваалшамин, дъщерята на Абдонай ще стане съпруга на Оденат!
[* Антакия (на турски), Антиохия (на гръцки) е град в Южна Турция, център на провинция Хатай. Антиохия е важен център на християнството, седалище на една от първите четири патриаршии. – Б.р.]
Мъжете се усмихнаха, жените закриха с ръка устите си, надавайки радостен вик. Всички видяха как в езерото салът са разклати под краката на Зиновия. В този момент тя не изглеждаше като богиня, а като момиче, смаяно от думите на баща си. Нервна вълна тръгна от тялото й и се разби на малки вълнички по брега. Някои помислиха, че тя ще падне във водата, както в деня, когато се роди. Ашему, която не я изпускаше от очи, не можа да се сдържи и протегна ръце, сякаш да я хване.
Младежите от племето маазин дръпнаха конопеното въже, за да я приближат до брега. Вече натежалият от попилата вода сал се клатушкаше, потъвайки. С мъртвешко бледи бузи и стиснати устни Зиновия се хвана за копията, за да не загуби равновесие. Не удостои с поглед радостно крещящата тълпа. Сякаш не я чуваше, докато Абдонай се смееше гръмогласно и приемаше поздравления.
Старците от племето маазин хвърлиха нови шепи тамян върху въглените. Жените нададоха високите сватбарски викове и започнаха да въртят шаловете си. В Дингир-Дусаг, оазиса с хубаво име – Небесната целувка, отекна радостна врява. Какво можеше да очаква едно тринайсетгодишно момиче, освен съпруг, който беше орисан да властва над всички богатства на пустинята?
≈ 7 ≈
СИРМИУМ
Вилата беше само на четири милиарии от Сирмиум. Стените й се извисяваха над прекрасните поля и над лозята, осели долина, която лъкатушеше далече на север до Дунав. До там водеше дълъг песъчлив път. Последният милиарий, ограден от храсти, в които цвърчаха безброй щурци, беше прав като линия. Никой не можеше да се доближи, без да бъде забелязан. Ето защо пристигането на Аврелиан и ескорта му предизвика истинска врява.
Аелкан, старият управител, нареди да отворят крилата на обкованата с желязо врата. Той се втурна на пътя, крещейки с все сила:
— Аврелиан! Аврелиан!
С широка усмивка, откриваща няколкото останали в устата му зъба, той не дочака Аврелиан да слезе от колесницата и сграбчи китките му, с допрени ръце, така, както се поздравяват войниците, които се срещат живи след битка.
— Аврелиан, момчето ми!