Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Легат, ни повече, ни по-малко!

В следващия миг стана по-сериозен и тихо, сякаш никой друг не биваше да чуе това, което той имаше да каже на Аврелиан, прошепна:

— Това щеше да направи Аплий щастлив. Ако боговете са това, което са, нека да позволят на твоя баща да те види така, както аз те виждам, моето момче.

„Моето момче!” Така му казваше някога Аелкан. Никога „господарю мой” или „син на господаря”. На Аврелиан това му харесваше също толкова, колкото уроците по фехтовка и тактика и тежките бойни тренировки, на които Аелкан го беше подлагал, за да поддържа формата си.

— Ти също можеш да си горд. Толкова добре се придържах към съветите и уроците ти, че варварите неведнъж се разкайваха, че са се изправили срещу мен!

Аелкан се засмя с блеснал поглед.

— Бих могъл да те понауча на още нещо, бъди сигурен!

За да разсее вълнението си, Аелкан изрева заповедите си.

Струпалите се на прага роби притичаха на мига и той им изкрещя гръмогласно да поздравят Аврелиан. Повечето от робите бяха купени доста след неговото заминаване от дома и не го познаваха.

— Това е Аврелиан, синът на вашата господарка, банда невежи. Сведете чела!

Аврелиан хвърли наметалото си на едно египтянче с големи очи.

— Виждам, че характерът ти си е все същият, скъпи ми Аелкан!

— И защо да се променя? – изсмя се Аелкан. – Да не би да си забравил първото от правилата ми?

— Никак даже!

Той повтори заедно с бившия роб фразата, с която след смъртта на Аплий Аелкан беше усмирявал гнева и мъката му:

— За какво ти е добър характер, когато слънцето блести по меча и когато човек може да разтвори лошото си настроение в неприятелска кръв?

Аелкан присви очи.

— Ела. Има още една, която знае тази тайна. Клавдия ще ме нареже на парчета, ако разбере, че те бавя.

— На сестра ми ще й се наложи да почака търпеливо. Трябва първо да поздравя баща си.

* * *

След голямата обкована врата следваше първият двор на вилата, ограден с обширни покрити галерии с колонади, които гледаха към конюшните, кухнята, пещта, помещението, в което се намираше пресата за маслини, и складовете. Още от пръв поглед Аврелиан откри някои нови неща. Жилищата на робите, долепени до външните стени, вече заемаха целия етаж над една от галериите. В средата на двора, върху зидан цокъл се издигаше оловен резервоар, от чиито страни излизаха тръби, които се забиваха под плочите на настилката.

Аелкан поклати глава подигравателно.

— Сестра ти не се скъпи на промени. Юлия Корделия не й отказва нищо, има още да се изненадваш. Поне ларариумът* си е все още на мястото!

[* Помещение в римския дом, където са се съхранявали статуите на домашните богове. – Б.пр.]

Бившият роб посочи сводестата врата до кухните. Аврелиан се отправи натам, минавайки пред прислужниците, струпани в галериите. Той чу зад гърба си копитата на конете, които на свой ред влизаха в двора. Гръмкият глас на Аелкан отекна отново – той заповяда на всички да се връщат на работа.

Египтянчето последва като сянка Аврелиан с високо вдигнати ръце, в които държеше наметалото му, за да не се влачи по земята. То се натовари и с шлема и с презраменника му със златни раковини, от който висеше широкият кинжал, и залитна под тежестта на всички тези вещи. Късият меч се подпря на брадичката му, но детето се постара да прикрие затруднението си. Аврелиан се усмихна едва забележимо, докосна бузата му с пръст и влезе в ларариума.