Хюрем. Московската наложница

— Но, храбрецо Ноян, аз не искам да я взема за робиня.

— Александра свикна с въздуха на свободата в планините, горите и реките. Тук ще се чувства като робиня, господарке.

— А ти мислил ли си изобщо колко дълго още ще можеш да я опазваш по ъглите на хановете? Момичето ще порасне.

Той беше мислил, при това много. В онзи ден султанката и Тачам Ноян говориха дълго. На следващия ден Ноян предаде момичето на мъжете, които тя беше изпроводила.

— Продаде ме, продаде ме! — крещеше Александра и сипеше проклятия върху Тачам.

Биеше огромния мъж с малките си юмруци също както беше сторила първата вечер. Опълчи се на пазачите, дошли от двореца. Дори успя да изкара няколко от тях извън строя, издирайки ги с нокти, но накрая я обуздаха.

Когато каретата тръгваше към двореца, Александра чу гласа на Тачам Ноян:

— Съдбата да е с теб, момичето ми.

— Проклет да си!

— Направих това за теб.

— Не ме оставяй… Аз не те оставих. Не ме оставяй и ти.

Докато каретата се отдалечаваше, Тачам остана като вкаменен. Някакъв дебел татарин, който гледаше учудено как невръстно момиченце създава суматоха до небесата, попита:

— Какво има, юнако, плачеш ли?

— Гледай си работата бе, плямпало! Истинските мъже не плачат! Не виждаш ли — прах ми влезе в очите.

Обаче плачеше. Горещи вълни заливаха закоравялото му сърце. Тачам Ноян гледа подир каретата, докато тя се изгуби от поглед, и изтривайки влагата от очите си с опакото на ръката, продума:

— Никога няма да те оставя, момичето ми.

Очите на Александра също се бяха подули от плач, когато пристигна в двореца. Слизането ѝ от каретата се превърна в истинско сражение, както се беше случило и при качването. Няколко пазачи и три прислужнички на султанката бяха издрани и насинени.

Тя после дни наред седя безмълвно в един ъгъл, изпълнена със страх. Замеряше с каквото ѝ попадне всеки, който се опитваше да отвори вратата на стаята ѝ. Прислужничките на султанката ѝ донесоха, че нощем Александра се моли:

— Моля те, пресвета Дево Мария, пази ме…

Детето сякаш очакваше поредните страдания, които щяха да му се стоварят на главата.

В онзи ден, докато Александра отчаяно търсеше изход от положението, потънала в тежки мисли, чу навън припрени стъпки. Когато стана и отвори вратата, почти се сблъска с Гюлдане султан, която вървеше бавно, хванала под ръка снаха си Ай Бала. Следваха ги няколко прислужнички. Щом жената видя момичето, разтвори радостно траурния воал, който покриваше лицето ѝ. Носеше го, откакто съпругът ѝ хан Менгли Герай почина преди три години. Александра се поклони с уважение и поздрави старицата. Тъй като Гюлдане султан вече не излизаше често от покоите си, те се срещаха много рядко. Понякога жената я викаше при себе си и докато слушаше песните ѝ, се отнасяше.

Прислужничките бяха казали на Александра още в първите дни, когато тя дойде в Кримския дворец:

— Само не говори преди господарките. Не бива да продумваш нито преди Ай Бала ханъм — жената на хан Мехмед Герай, нито преди майката на хана — Гюлдане султан.