Хюрем. Московската наложница

— Приближи се. Ела, седни тук до мен.

Решила, че вече си е отмъстила на побойниците, пред слисаните им погледи Александра отиде с решителни крачки и се намести на дивана до майката на кримския хан. Беше висока за възрастта си, но тъй като диванът също бе доста висок, краката ѝ останаха да висят във въздуха.

— Не обичаш ли да се къпеш?

Александра отговори, без изобщо да се замисля:

— Много обичам.

— Тогава защо не искаше да отидеш в хамама?

— Аз не се къпя заедно с други хора. Гледаха ме.

Жената обърна глава и като скри лице с шепата си, се опита да не покаже, че се смее. А прислужниците се успокоиха, щом видяха, че гневът на султанката е преминал и тя се смее.

— Добре — каза Гюлдане султан, — щом като много обичаш да се къпеш, отсега нататък ще си сама. Никой няма да те гледа. Така става ли?

Александра се съгласи, като кимна с глава.

— Все още ли искаш да разбереш защо накарах да те доведат тук, момиченцето ми?

Момичето отново кимна с глава.

— И аз имах една дъщеря. Ако беше жива, може би щеше да прилича на теб. Бог я обичаше повече от нас и я взе в Рая си. Не бе навършила и пет години. А друга моя дъщеря е много далеч. Айше е в страната на османския род. Стана жена на падишах султан Селим. — След като преглътна веднъж, възрастната жена продължи да говори: — Според мен мястото на хубавите малки момичета не трябва да е в отвратителните стаи из хановете, по кьошетата на кръчмите и по местата, където се мотаят пияниците и крадците, а в майчините прегръдки. Макар че не мога да заема мястото на родната ти майка, все пак трябва да имаш покровител.

Докато казваше това, жената поиска да погали коприненонежните коси на момичето, но Александра уплашено дръпна глава и се отдалечи от нея.

„Разбойнико мой, пази ме!“ — каза си решително наум.

Тогава Гюлдане султан прочете ужаса и болката в очите ѝ. Помисли си какви ли страдания, какъв страх е преживяло това мъниче, което още не е видяло десет пролети!

— Знам — каза с топъл глас. — Чух, че на пазара търговците на роби не са могли дори да се доближат до тебе от страх пред юнака Ноян. Единствено щом аз те поисках, се съгласи.

— Той ме продаде!

— Да те продаде ли?

— Продаде ме не на търговците на роби, а на тебе.

Султанката поклати глава.

— Грешиш. — И погледна в ядосаните очи на момичето. — Тачам Ноян не взе от мен дори едно акче[22] за теб, Александра. Той не те продаде, а те спаси.

Александра не знаеше какво да отговори на тези думи.

— Не бива да мразиш Тачам Ноян. Напротив, трябва да го обичаш, момичето ми. Не е ли така?

Да го обича ли? Виж, за това изобщо не се беше сещала. Можеше ли да обича един варварин, който я бе откъснал от дома ѝ и я бе отвлякъл? Нима това беше възможно? Не, никога! Защо обаче не чувстваше враждебност към него? Да не би това да беше чувството, което наричаха обич? Да не си враг с някого!

Гюлдане султан повтори въпроса си: