Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Боже — беше последната му дума.
Двамата мъже се претърколиха. Няколко дървета отново посипаха снега си върху тях. Две гладни, подплашени птички изхвърчаха от клоните. След това настъпи тишина. Тишина — мрачна, категорична и рязка като смъртта.
Александра не се уплаши и не извика. Сърцето ѝ се бе вкаменило. Момичето, което още не беше видяло девет зими, от снощи бе станало свидетел на сипещите се един след друг удари на смъртта. В съзнанието ѝ се запечата сцената как Тачам осъжда онзи със сплъстената коса.
— И аз — промърмори момичето — ще търся сметка за това, което ми беше причинено.
Погледна към огромния варварин, който лежеше безжизнен върху Беркул. Дали беше умрял? Дори и да не беше, нямаше да живее дълго в този студ с раната, която огромната стрела беше отворила. А ако оживееше, вълците щяха да го надушат. Но Александра Анастасия Лисовска щеше да оцелее. Трябваше да живее, за да потърси сметка.
Хвана юздите на светлосивия кон и погали челото му. Животното не искаше да се отделя от собственика си.
— Твоето име вече ще бъде Умут[20] — каза Александра. — Така силно се нуждая от надежда…
Гласът ѝ беше като сладка мелодия. Мекичък и топъл.
Животното погледна към проснатия на земята Тачам Ноян, после погледна към момичето, което галеше челото му. Александра прочете тъга в очите на коня.
— Зная — пошепна в ухото на животното. — Много си тъжен, защото ще се отделиш от собственика си, зная. Не беше толкова лош човек, колкото изглеждаше. Виж какво сложи на краката ми.
Конят не ѝ обърна внимание, но Александра погледна към кожите, които Тачам преди малко беше увил плътно върху мъничките ѝ крака, за да не ѝ е студено. Колко бързо течеше животът сред дивата природа.
Тя беше едва осемгодишна, но ѝ се струваше, че за една нощ е остаряла с хиляда години. И с огромния конник беше така. Преди няколко минути ревеше с цялата си внушителност, а сега беше или на оня свят, или на път за там. Сърцето на момичето се сви. Тъжеше ли за смъртта на един варварин, който я отвлече и преобърна живота ѝ? „Я стига — помисли си — Ако му е писано, да мре.“
Макар и след дълги усилия, Александра успя да се качи върху Умут и да се настани върху седлото.
— Хайде, отведи ме оттук! Само ти знаеш пътя към дома ми.
Животното първо погледна предишния си собственик, сякаш се сбогуваше, и после тръгна напред в снега с вяла крачка.
Точно в онзи миг се случи нещо, което Александра изобщо не очакваше. Чу един глас:
— Не си отивай!
Обърна се върху гърба на коня и погледна назад.
Тачам Ноян беше протегнал ръка към нея от мястото, където лежеше. Снегът, сипещ се от дърветата, вече бе започнал да го покрива като юрган.
— Не ме оставяй…
Гласът беше сякаш шепот, но Александра го беше чула с цялото си същество. Прозвуча ѝ като вик.
— Не ме оставяй, дете!
V
Александра погледна през пердето към пременените в бяло дръвчета. Пролетта беше прегърнала с цялата си прелест градините на Кримския дворец. Навсякъде пърхаха пеперуди също като в пролетите от детството ѝ. Тогава по същия начин пеперудите се гонеха в една пъстра веселба от цветове. Единствената разлика беше, че сега Александра ги наблюдаваше през прозореца, зад тюленото перде. Колко ѝ се искаше отново да хукне подир тях с писъци. Винаги щом ги видеше, сърцето ѝ биеше развълнувано, но и тъга се прокрадваше в него. От онази мрачна нощ бяха изминали четири зими. А откакто бе дошла в Кримския дворец — две години. Вече беше на дванадесет.
Още известно време погледът ѝ галеше белите и бледолилави цветове, които украсяваха дръвчетата. Те бяха горди с красотата си. Полюшваха се кокетно от лекото подухване на вятъра. Люляците сякаш притежаваха друго вълшебство. Отнасяха Александра в други светове. Разпростираха се волно — понякога като магия, великолепие, изблик на сила, понякога като смях на жена. А преди любимите ѝ цветя бяха жълтугите. Обаче от две години, от онзи горещ летен ден, когато дойдоха в Бахчесарай, щом зърна люляците, бугенвилиите, камбанките, които покриваха белите стени, изведнъж се влюби в това пъстро великолепие. С него светът изглеждаше някак по-красив. По-вълнуващ, по-горд, по-ласкав. Винаги щом цъфнеха люляците, ѝ се искаше да запее песен.
20
Umut (от араб.) — „надежда “ (бел, пр.).