Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Добре де, но защо майка й, която вдъхваше живот на сенките от стената, плачеше?

– Защо плачеш?

– Не плача, султанке моя.

– Ама ето на, плачеш.

– Мигла ми е влязла в окото, искричке моя.

– Ето че плачеш, плачеш!

Мерзука остави гергефа си на дивана и дойде при нея.

-Хюрем хасеки не плаче – рече й тихо. – И ти като пораснеш, няма да плачеш. Не ме карай да казвам на всеки, че дъщерята на Хюрем плаче.

И като я придърпа, я взе до себе си. Наведе се над ухото й.

-Играта на сенки напомни на майка ти нейното детство, селото, родителите й. Имала си твоята майчица един чичо – Василий. Той я наумил на тази игра.

– Откъде го знаеш?

Мерзука се стъписа. Такава си беше тази малка принцеса. Само с един въпрос можеше да обърка човека, да се чуди и мае какво да й отговори.

– Знам. Разказа ми го, затова. Припомни ли си онова време, очите на твоята майчица се пълнят със сълзи.

Разтревожено, детето се върна при майка си, която седеше на дивана в цялото си величие. Коленичи пред нея и я хвана за ръцете. Топли бяха. Прекара дланите й по бузите си. И пак изрече нещо, което и майка й, и Мерзука въобще не очакваха:

– Много ли те тормозеха като малка?

Двете жени се спогледаха. Хюрем погали златистата коса на дъщеря си. Очите на майката и дъщерята се впиха едни в други с огромна любов. Майката отправи погледа към единствената си дъщеря изпод пелената на трепкащите по миглите й сълзи. И промълви:

– Ех, душице, не ме тормозеха.

Михримах се покатери на дивана и се сгуши в обятията на майка си. Погали я по мокрите от сълзи бузи.

– Разкажи ми. Хайде, моля те, разкажи ми...

Хюрем и Мерзука се спогледаха отново. Погледът на Хюрем като че ли говореше: „Е, доволна ли си сега от това, което направи?“. Тихо върна уклончив отговор:

– Сега не може.

Михримах не чуваше, че й се казва „не може“. Тя отлично знаеше как да превърне невъзможното във възможно. Света обръщаше наопаки, вдигаше всичко на крак, докато постигне своето. Сега обаче гласът на майка й, когато изрече това „Сега не може“, беше толкова топъл, толкова красив, дълбок и изпълнен с обич, че не успя да се ядоса.

– Защо не може?

– Така, не може. Кажат ли майките, че не може, не моооже. Но вероятно някой друг път...

– Друг път ли?

– Да... Като пораснеш.

Този отговор я притесни. Нали вече порасна? Каквото и да стореше, ето че не беше пораснала. Все едно и също чуваше от всички. „Като пораснеш, ще го направиш“, „Като пораснеш, ще я облечеш...“ Мразеше тази дума. Всичко зависеше от порастването. Кога най-сетне щеше да стане голяма? Мислеше си, че вече е голяма, но знаеше, че не е.

Първо, гърдите й не приличаха на гърдите на големите момичета. Нейните бяха съвсем плоски. А на големите момичета не бяха.