Съдбовният кораб [bg]

— Трябва да събере някои неща. Казва, че трябва да се върнеш в заливчето, ние ще дойдем там.

Можеше ли да е толкова лесно? Брашън срещна бледосините ѝ очи още веднъж и жената му кимна подчертано. Искаше да го направи по нейния начин. Много добре.

— Ще те чакам там — каза ѝ сериозно. Изправи се и се поклони формално.

— Чакай малко — предупреди го Сайла, след което провря главата си през вратата. — Куца! Пусни това! Майка казва, че трябва да го пуснем да се върне в заливчето. Ако го удариш с това, ще те наложа с колана. Сериозно говоря!

Точно пред вратата на пода презрително бе захвърлен тежък прът за разпалване.

Татуираната жена издаде още заповеди.

— Изтичай и кажи на Дедж, че майка каза да го пусне да мине. Кажи му, че всичко е наред. Хайде, върви.

Брашън гледаше как момичето се затича. Ако беше пристъпил през вратата, щеше да му разбие главата. При тази мисъл почувства как по гръбнака му пробягаха студени тръпки.

— Откакто я оковаха, не е съвсем наред, но се оправя. Не може да се контролира! — Жената изрече последните думи отбранително, сякаш Брашън я бе изкритикувал.

— Не я виня — каза тихо и установи, че наистина е така. Брашън гледаше как момичето тича. Не можеше да е на повече от шестнадесет. Имаше ясно изразено накуцване, докато бързаше към Дедж. Той я изслуша, след което прие съобщението с кимване към Сайла.

Брашън напусна колибата с пореден поклон. Куцата му направи физиономия, докато ги подминаваше и зажестикулира бясно и неприлично. Дедж не каза нито дума. Очите му не се откъснаха от Брашън. Брашън му кимна сериозно, докато минаваше покрай него, но лицето на мъжа остана безизразно. Зачуди се какво щеше да каже или направи Дедж, когато му кажеха, че майката на Кенит планира да го вземе с нея.