Съдбовният кораб [bg]

Зачуди се дали Бингтаун е успял да остане обединен и дали калсидците бяха предприели други нападения, откакто бе тръгнал. Тинтаглия беше безпощадна в унищожението на съдовете им. Вероятно само заплахата от дракон можеше да ги държи под контрол. По време на полета им над Вътрешния проход бяха забелязали множество калсидски съдове — както гребни, така и ветроходни кораби. Броят им го убеди, че плановете им включваха нещо по-значително от сломяването на Бингтаун. Всички кораби се движеха на юг. Пътуваха, както правеха калсидските бойни кланове — с един голям ветроходен кораб за провизии и няколко галери за нападения и битки. Веднъж бяха прелетели над опожарено село, вероятно пиратско селище, похитено от калсидците по пътя им на юг.

Тинтаглия често заплашваше корабите и галерите, които подминаваха, като очевидно се наслаждаваше на паниката, която предизвикваше. Равномерният ритъм на веслата се разколебаваше и нарушаваше, щом сянката ѝ преминеше над палубите им. Мъжете по палубите се присвиваха, а онези сред такелажа напускаха високите си местообитания. Веднъж Рейн видя как един мъж падна от мачтата и изчезна в морето.

Всеки съд, над който прелитаха, го оставяше в агония от съмнения. Беше ли Малта държана в плен на този кораб? Тинтаглия надменно го бе уверила, че ако се беше намирала толкова близо до мястото, където държаха Малта, тя щеше да я усети.

— Това е осезание, което ти не притежаваш и затова не мога да ти го обясня — снизходително добави тя. — Представи си да се опитваш да обясниш осезанието за миризма на някого, който няма такова. Онова, което звучи като своеволно, почти мистично умение е не по-различно от помирисването на ябълкови цветчета в тъмното.

Сърцето на Рейн се изпълни до пръсване с надежда, а безпокойството го раздираше ежедневно. Всеки изминал ден беше поредният, в който не беше с нея и по-лошо: поредният, в който Малта беше в плен на калсидците. Той прокле въображението си, че го тероризира с образи на Малта в нечии груби ръце. Докато лежеше близо до огъня, се надяваше, че тази вечер няма да сънува. Твърде често сънищата му за Малта се превръщаха в кошмари. И все пак, да се опитва да не мисли за нея, докато се унася, беше като да се опитва да не диша. Спомни си последния път, в който я беше съзрял. Нехайни относно каквото и да било приличие, двамата бяха сами и той я държеше в прегръдките си. Тя беше помолила да види лицето му, но той ѝ беше отказал.

— Можеш да ме видиш, когато кажеш, че ще се омъжиш за мен — бе ѝ казал. Понякога, в сънищата му, когато най-накрая я държеше в безопасност в обятията си, Рейн лекомислено ѝ позволяваше да повдигне булото му. Тя винаги се дръпваше ужасено и се опитваше да се отскубне от прегръдката му.

Така нямаше да стане. Никога нямаше да заспи с подобни мисли.

Вместо това си припомни Малта, стояща до един прозорец, взираща се над Трехог, докато той прокарваше четка през гъстата ѝ черна коса. Беше като тежка коприна в облечените му в ръкавици ръце и уханието ѝ достигна ноздрите му. Бяха заедно и тя се бе намирала в безопасност. Пъхна една от медните ѝ капки в устата си и се усмихна на сладостта.