Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
От писмото на Нанерл Волфганг разбра: сестра му очаква той скоро да посети гроба на баща си. Само че защо е необходимо това?
Все пак веднъж Моцарт отиде на едно гробище. Какво значение, че това не е „Свети Себастиан“, нали и тук имаше гробове? Като видя на един надгробен камък името „Леополд“, той спря, загледа се, помоли се, после обиколи могилката на гроба. Чувствуваше, че никога не ще успее да замине за Залцбург, колкото и да желаеше да посети татковия гроб, и на тръгване отново се извърна към гроба на неизвестния за него Леополд. Сълзите му попречиха да разчете презимето на покойника, но не се и опита — нямаше смисъл. Волфганг плачеше и шепнеше: „Сбогом, татко!“
„За да покажеш колко си обичал някого, не е нужно да ходиш там, където е погребан“ — мислеше Волфганг по пътя за вкъщи. Но сега той разбираше какви чувства са вълнували татко, неуспял да види далечния гроб на жена си.
След седмица, когато умря любимият му скорец, Волфганг погреба птичката в градината на новия си дом в предградието на Виена Ландщрасе. Той направи на своя питомец тържествено погребение; тези от присъствуващите на церемонията приятели, които можеха да пеят, изпълниха реквием, написан от Волфганг специално за случая. А на малкия камък, положен на гроба на скореца, той написа: „Тук почива моето любимо глупаче — скорецът. То така чудесно пееше, в него имаше толкова живот, а сега спи вечния си сън, както много други.“
82
Мрачното настроение, предизвикано от кончината на любимия баща, съмненията, невъзможността да работи с пълна сила, тревогата поради дълговете — всичко това се забрави в миг, когато стана известно, че Констанце отново е бременна. Буйна радост обзе Волфганг и с всичката пламенност на бодрата си натура той видя в това добро предзнаменование. И тъй като да Понте не му се обади през следващите няколко дни, а той не можеше да чака повече, реши сам да потърси либретиста. Бяха минали само няколко седмици от татковата смърт; озовал се в разкошната квартира на да Понте на Кломаркт, редом с дома, където бе живял бившият придворен поет Метастазио, и близо до Хофбург, Волфганг се смути — не беше помолил слугата да извести за пристигането му.
Макар че дойде посред бял ден и на бюрото на либретиста се виждаха мастило, пера и три купчини ръкописи, редом с тях имаше бутилки с ликьори и бонбони, а стопанинът седеше по халат на кушетката си, взел на колене една млада хубавица. Да Понте я беше прегърнал през кръста, корсажът на хубавицата бе наполовина разкопчан и поетът имаше най-блажен вид. Девойката, около осемнадесетгодишна, скочи при появата на Волфганг, пламна и гневно се втренчи в него.
Самият да Понте обаче никак не се смути — напротив, той сякаш се гордееше със завоеванието си. И каза:
— Диана, ще се видим по-късно. — И й даде знак да си върви. Тя си тръгна, но на излизане хвърли на Волфганг сърдит поглед.
— Моля да ме извините… — поде Волфганг, но да Понте го прекъсна:
Нищо, тя ще дойде пак, има още толкова време днес. Какво обичате, Волфганг?
— Вие я нарекохте Диана, но тя е австрийка, нали?
— Това е името на героинята от либретото, което пиша за Солер. То й харесва, звучи й по-поетично от Гретел.
— А тя много ли ви харесва?
— Днес сте крайно любопитен.
— Искам да знам какво отвлича либретиста ми от търсенето на сюжет.
— Не е в нея причината. Сюжет ще се намери. Аз винаги съм увлечен по някоя жена. Навик! Помага да се чувствуваш вечно млад.
„Да Понте е седем години по-възрастен от мене, а постъпва като лекомислен младеж — мислеше си Волфганг, загледан във венецианеца, — но бръчките си не може да скрие.“
— Диана е добродетелно момиче. Тя дарява любовта си само на мен.
Волфганг скептично се усмихна.
— Вярно! Тя е безумно влюбена в мен, защо тогава да й разбивам сърцето? А когато работата не върви, няма по-добра утеха от любовта.
— И вие, разбира се, я обожавате.
— Сега да. За мен всяка жена е най-любима от всички, докато не я смени друга. Но аз винаги съм искрен в чувствата си. Никога не се занимавам едновременно с две жени.
— Защо на масата ви има цели три ръкописа?
— Единия пиша за Салиери, другия за Солер и третия за Моцарт.
— Кой от тях е посветен на мен?
Да Понте посочи третия куп.
Волфганг взе първите страници. Там липсваше името на да Понте, вместо това пишеше: „Il convitato di pietra“ от Бертати.