Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Няколко дни след преместването от татко дойде по-бодра вест: по почерка Волфганг откри, че е писала Нанерл. Татко се интересуваше от всичко около новата опера за Прага: какъв сюжет е избрал, ще пише ли либретото да Понте и за кога е насрочена премиерата.
Волфганг не знаеше какво да отговори: двамата с да Понте още не бяха се спрели на подходящ сюжет, затова той писа на татко, че търси трагедиен сюжет, и отново запита не трябва ли да отиде в Залцбург.
Мина седмица, отговор нямаше, а после Нанерл съобщи, че татко е в същото положение и Волфганг няма защо да идва.
В собственото си тяло Леополд се чувствуваше като в окови. Дъщеря му често повтаряше: „Ти ще живееш още дълго-дълго, татко“, но на него не му се живееше повече. Терзан от непоносими болки, той не изпитваше никакво желание да продължава това съществуване превърнало се в безкрайно мъчение. Забравяше се само насън, ала и сънят му беше неспокоен, будеше се често.
А после започна да бълнува, улавяше се как казва на Волфганг: „Аз съм човек разумен и винаги съм се опитвал да ти внуша, че бедността лишава човек от свобода; не обичам чак толкова парите, но без тях сме безпомощни.“ Те стояха един до друг и Леополд съвсем не можеше да разбере къде се намира, такова нещо не му се беше случвало. Ала те и двамата — старият и младият — се гледаха в очите и една и съща любов грееше в погледите им. Чист младежки глас пееше серенада, нежните й звуци се устремяваха нагоре. — Хубава песен — рече старият. — То е онова, на което ти ме научи — отвърна младият.
Една огромна сълза непрестанно растеше и почна да ги разделя все по-далеч; Леополд почувствува, че се държи неразумно, а това съвсем не беше в натурата му. И тогава той видя Ана Мария. Различаваше я съвсем ясно. Не, не е възможно. Нали е мъртва? Направи крачка към нея и тя изчезна. Но най-много Леополд се огорчи от това, че не чу гласа й. Не чу ни звук. Цареше мъртва тишина.
На 29 май 1787 година приятелят на Нанерл Франц д’Иполд съобщи на Волфганг, че баща му е починал предишния ден и погребението ще се състои на 30 май в гробището „Свети Себастиан“.
Потресен от скръб и не можейки да повярва на тази страшна вест, Волфганг чакаше писмо от сестра си. Невъзможно беше да пристигне навреме в Залцбург за погребението. Борбата за съществуване ставаше все по-трудна, парите намаляваха и силите на Моцарт се топяха със застрашителна бързина.
Погребаха Леополд в това гробище, защото мъжът на Нанерл реши, че така ще е най-разумно. Татко, въпреки своята предвидливост, не се бе погрижил да се сдобие с гроб в любимото си гробище „Свети Петър“ и Берхтолд Зоненбург изтъкна: „Свети Себастиан“ не е така натъпкано, както „Свети Петър“ и в същото време прахът на татко ще почива в добра компания. Волф Дитрих, най-прочутият от всички залцбургски архиепископи, бе погребан там, както и големият лекар Парацелз. Нанерл, сломена от скръб, не можеше да спори с мъжа си и остави всичко на неговите грижи.
Но и Нанерл, както баща си, беше тънък наблюдател. Пътуваше в каретата, която следваше по Линцергасе катафалката, и с горчивина отбеляза колко малко хора присъствуват на погребението. Почти всички таткови приятели или бяха умрели, или бяха твърде стари и немощни, за да дойдат; изключение правеха само Шахтнер, Булингер и Михаел Хайдн. От двора на Колоредо никой не сметна за нужно да почете паметта на баща й, което много обиди Нанерл. „Татко умря в забвение — мислеше си тя, — а нали той донесе прослава на Залцбург.“
Църквата „Свети Себастиан“ бе съвсем мъничка, в нея имаше само четиринадесет скамейки, и когато Нанерл коленичи да се помоли за спасението на татковата душа, изпита горчивина, че Волфганг не е до нея. Трябва да се поуспокои, преди да пише на брат си, но защо той не е тук сега, татко толкова го обичаше!
Гроба ограждаше пътечка от червен мрамор — същия, който добиваха в Унтерсберг. Прав е бил Берхтолд, гробището се оказа доста глухо. Освен тяхната траурна процесия тук нямаше други хора и тишината се нарушаваше само от стъпките им по пясъчната пътека и от песента на птиците — татко много обичаше да ги слуша. Ако птицата не пее, смяташе той, това е неестествено. „Един от най-големите учители по музика, които светът познава, е погребан тук; ще стане ли известно това някога на хората“ — мислеше си с тъга Нанерл.
Тя писа на брат си, че баща им почива в гробището „Свети Себастиан“, до самия вход, в случай че реши да отиде на гроба. Но нито дума не спомена за обстоятелството, което й се стори ирония на съдбата: гробът на татко беше близо до Линцергасе — по тази улица те навремето потегляха от Залцбург за триумфалните си пътешествия из Европа. „Погребението беше твърде скромно за един човек, достигнал такива висоти в музиката“ — писа тя и добави: „Последните три дни татко постоянно си спомняше мама и до смъртта си не можа да се примири с нейната загуба.“