Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Тя ми принадлежи по право — промърморваше той всеки път с протегната трепереща ръка пред фигурата. — Моя е! Аз съм Преродения Дракон!
И всеки път се насилваше да отдръпне ръката си, запридаше наново Огледалната маска, запридаше наново невидимите клопки, които щяха да изпепелят всеки, който се опиташе да ги премине без ключа. Огромният гардероб като перце политаше обратно и се наместваше пред невидимата ниша. Той беше Преродения Дракон. Но дали това беше достатъчно? Трябваше да е.
— Аз съм Преродения Дракон — прошепваше той понякога към стените, а понякога им извикваше: — Аз съм Преродения Дракон! — Безмълвно или на глас, на всички се гневеше, които му се опълчваха, слепите глупци, които не виждаха, и онези, които отказваха да видят, било от амбиция, било от алчност или пък от страх. Той беше Преродения Дракон, едничката надежда на света срещу Тъмния. И Светлината дано да помогнеше на света за това.
Но гневните му викове и мислите му да използва тер-ангреала бяха само усилие да се отърве от други неща и той го знаеше. Хапваше от блюдата все по-рядко и по-малко с всеки изминал ден, и се опитваше да почете, макар и рядко, и се опитваше също тъй да намери покой в съня. Това го опитваше все по-често с всеки изминал ден, без да го интересува дали слънцето се е смъкнало, или още е високо в небето. Сънят му идеше на пресекулки и онова, което мъчеше будните му мисли, се промъкваше и в сънищата му и твърде често го караше да се събуди, без да е намерил отдих. Никакво засланяне не можеше да го предпази от онова, което вече бе проникнало в него. Предстоеше му да се възправи срещу Отстъпниците и рано или късно срещу самия Тъмен. Имаше глупци, които се бореха с него или му бягаха, след като едничката им надежда бе в това да застанат зад него. Защо ни един сън не му носеше покой? А от един сън той винаги се събуждаше сепнат, едва щом той започнеше, и оставаше да лежи буден, изпълнен с отвращение от себе си, с ум, размътен от липсата на сън, но другите… Знаеше, че ги заслужава всичките.
Колавер изникваше в съня му, с почернялото си лице и шала, който бе използвала, за да се обеси, все така впит в шията й. Колавер, безмълвна и виняща го, с всичките Деви, загинали заради него, подредени зад нея в безмълвни редици, всички жени, загинали заради него. Всяко от лицата им познаваше също като своето, и всяко име, без едно. От тези сънища се будеше с плач.
Сто пъти хвърляше Перин през Великата зала на Слънцето и сто пъти биваше обладаван от изпепеляващия страх и гняв. Сто пъти убиваше Перин в сънищата си и се събуждаше от собствените си крясъци. Защо бе избрал този мъж точно Айез Седай като тема за спора им? Ранд се мъчеше да не мисли за тях — бе положил всички възможни усилия да заличи мисълта за съществуването им още от самото начало. Твърде опасно беше да ги държи дълго в плен, а нямаше никаква представа какво да прави с тях. Плашеха го. Понякога сънуваше, че е окован в онзи сандък и Галина, Ериан и Катерин го изваждат, за да го пребият, сънуваше го и се будеше с хлип, дори след като се убедеше, че очите му са отворени и че е навън. Плашеха го, защото се боеше, че може да се поддаде на страха и на гнева си, а тогава… Опитваше се да не мисли какво би могъл да стори тогава, но понякога го сънуваше и се будеше разтреперан и плувнал в студена пот. Не можеше да го направи. Каквото и да бе направил вече, това не можеше да го направи.
В сънищата си сбираше ашаманите, за да щурмува Бялата кула и да накаже Елайда; изскачаше от някой Праг, изпълнен с праведен гняв и със сайдин, и разбираше, че писмото на Алвиарин е лъжа, виждаше я застанала до Елайда, и Егвийн виждаше до нея, и Нинив, и дори Елейн, всички с айезседайски лица, защото той бе твърде опасен, за да го оставят да броди по света на воля. Виждаше ашаманите, унищожени от Айез Седай, защото те бяха имали дълги години да изучават Единствената сила, а не само няколкото месеца грубо обучение, и от тези сънища никога не можеше да се пробуди, докато и последният мъж в черно палто не загинеше, и той оставаше сам-самичък пред могъществото на Айез Седай. Сам.