Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
И отново и отново Кацуан изричаше онези думи за полудели мъже, чуващи гласове, докато той не започнеше да тръпне от тях като от удари на бич, тръпнеше в съня си още при нейната поява. В сънищата си, както и наяве, той зовеше Луз Терин, викаше му, крещеше му — и само мълчание му отвръщаше. Сам. Онзи малък възел от усещания и чувства някъде в тила му, усещането за почти докосването на Аланна, бавно започна да се превръща в утеха. В много отношения това го плашеше повече от всичко.
На четвъртата заран той се събуди съсипан от един сън за Бялата кула, вдигнал ръка да засенчи замъглените си очи от нещо, което беше взел за изтъкан от сайдар пламък. Прашинки заискриха сред слънчевата светлина, струяща от прозореца към ложето му. Всяка мебел в стаята бе от лъскав абанос, инкрустиран с кост, с ръбести, строги форми, достатъчно мрачни, за да подхождат на състоянието на духа му. Остана за момент легнал, но ако заспеше отново, това само щеше да му донесе нов мъчителен сън.
„Тук ли си, Луз Терин?“ — помисли си той, без да се надява да чуе отговор, и уморено се изправи и придърпа омачканото палто на раменете си. Дрехите си не беше сменял от първия ден, в който се бе затворил сам.
Когато се добра с олюляване до преддверието, първото, което си помисли, бе, че сънува отново онзи сън, който винаги го будеше още в началото, с чувството за срам, вина и самоотвращение, но Мин вдигна очи към него от един от високите позлатени столове и той не се събуди. Тъмни къдрици обграждаха лицето й и големите й тъмни очи го изгледаха така напрегнато, че той почти усети допира й. Панталоните й от зелен брокат се бяха впили в тялото й като втора кожа, а късото й сетре от също такава зелена коприна беше разтворено и кремавата блуза отдолу се надигаше и падаше с дъха й. Той се помоли да се събуди. Не страх, нито гняв, нито угризенията заради Колавер или изчезването на Луз Терин го бяха накарали да се усамоти.
— Идва някакъв празник — каза му тя ведро. — На полумесечината. Денят на Разкаянието го наричат, кой знае защо, но ще има и танци. Бавни, сдържани танци, както чух, но всеки танц е по-добър от нищо. — Мин постави грижливо кожената ивица между страниците на книгата, която четеше, затвори я и я остави на пода до себе си. — Ще има време да си приготвя рокля, ако заръчам на шивачката да ми я скрои днес. Стига да решиш да потанцуваш с мен.
Ранд извърна погледа си от нея и видя покрития с кърпа поднос до вратата. Само от мисълта за храна му прилоша. Нандера не трябваше да пуска никого, да я изгори дано! Най-малкото Мин. Името й той не бе споменал, но й беше казал: никого!
— Мин, не знам какво да кажа. Аз…
— Овчарю, заприличал си на онова, над което се бият уличните псета. Сега разбирам защо Аланна беше толкова отчаяна, макар да не разбирам как го е научила. Тя едва ли не на колене ме помоли да поговоря с теб, след като Девите я върнаха може би за пети път. Нандера нямаше да пусне и мен, ако не беше побесняла за това, че нищо не ядеш, и въпреки това и аз трябваше доста да й се помоля. Дължиш ми го, селянче.
Ранд трепна. Образи на самия него пробягаха в главата му — как раздира дрехите й, как налита върху нея като някой безмозъчен звяр. Дължеше й много повече, отколкото можеше да й плати. Той прокара длан през косата си и се насили да я погледне. Седеше си на стола, опряла юмруци на коленете си. Как можеше да го гледа толкова спокойно?
— Мин, никакво извинение нямам за това, което направих. Ако имаше някаква справедливост, щях да ида на бесилката. Да можех, щях сам да сложа въжето на врата си. Кълна се, че щях. — Думите горчаха. Той беше Преродения Дракон и тя трябваше да почака за справедливост, докато не свършеше Последната Битка. Какъв глупец бе той, че искаше да преживее Тармон Гайдон. Не го заслужаваше.
— За какво говориш, овчарю? — попита тя бавно.
— Говоря за това, което ти сторих — изпъшка той. Как можа да го направи? На когото и да е, но най-вече на нея? — Мин, знам колко трудно ти е да си в една стая с мен. — Как можеше сега да си спомни за мекия й допир, за нежната й като коприна кожа? След като бе разкъсал дрехите й. — Никога не бях си помислял, че съм животно. Чудовище. — Но беше точно това. Презираше се заради онова, което бе направил. И още повече се презираше за това, че му се искаше отново да го направи. — Единственото извинение, което имам, е лудостта. Кацуан беше права. Наистина чувам гласове. Гласа на Луз Терин, мислех си. Можеш ли… Не, нямам право да те моля да ми простиш. Но трябва да знаеш колко съжалявам, Мин. — Съжаляваше. А ръцете го сърбяха да погалят голия й гръб и бедрата й. Наистина беше чудовище. — Горчиво съжалявам. Това поне разбери.