Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Какво ли караше всички тези хора да изпитват загриженост към един човек?
Какво караше нея да се притеснява? Вътре в порутената барака бе претъпкано. Кльощави мъже с хлътнали бузи стояха като в унес, загледани в нищото. Бузести жени с шалове на главите ридаеха, в краката им надаваха вой уплашени малки деца. Други жени стояха с безчувствени лица, сякаш бяха на опашка за просо или хляб. Едно хлапе само по ризка, голо от кръста надолу, стоеше изоставено, с притиснати до устата малки юмручета.
В стаята бе като в ада.
Градските стражи, предимно едри млади мъже с каменни лица, си проправяха път през тълпата. През средата на помещението минаваше ниска дървена ограда, която ограничаваше достъпа на навалицата до масите на служителите. Оттатък оградата имаше още стражи, които небрежно разговаряха помежду си. Други носеха рапорти на мъже, насядали на лошо сковани дървени маси, шегуваха се или пътьом раздаваха заповеди.
Ничи се вряза в тълпата и си проправи път до дървената ограда, където се блъскаха тревожни жени, очакващи да ги извикат по име или да чуят нещо за близките си. Надявайки се на чудо от самия Създател, притиснали ръце в грубите дървени талпи, вместо внимание получаваха трески под ноктите.
Ничи дръпна за ръкава един от минаващите стражи. Той се спря насред крачка. Гневният му поглед се плъзна от ръката към очите й. Тя си напомни, че не разполага със силата си и го пусна.
— Ако обичате, бих искала да разбера кой е главният тук?
Онзи я огледа от глава до пети — пред него стоеше жена, която най—вероятно щеше да се окаже без мъж и следователно — свободна. Лицето му се разтегна в мека усмивка. Махна с ръка.
— Ей там, на масата. Защитникът на народа Мъксин.
Възрастният мъж седеше зад купчина папки и документи. Под брадичката, опираща почти в гърдите му, тлъстото му тяло изглеждаше разлято като сланина на слънце. Широката му бяла риза бе плувнала в пот, давайки своя принос за зловонните вълни, носещи се на талази из задушното помещение.
Стражите се навеждаха и шушнеха нещо в ухото му, а плавният му поглед блуждаеше из въздуха, без да се спира никъде. Другите на масата край него работеха трескаво, прелистваха документи или разговаряха помежду си, или пък упътваха сановниците и стражите, минаващи през помещението.
Защитник Мъксин, чието голо теме лъщеше като коруба на дърта костенурка, скрита сред няколко стръка трева, плъзна поглед по тълпата. Очите му шареха непрестанно, плъзгаха се покрай стражите, сановниците и врящата тълпа. Когато минаха покрай Ничи, не регистрираха по—голям интерес към особата й, отколкото към всеки друг от присъстващите. Всички бяха граждани на Ордена — равностойни и равноправни бурмички в системата. Еднакво маловажни.
— Може ли да говоря с него? — попита Ничи. — Важно е.
Усмивката на стража стана подигравателна.
— Сигурен съм. — Той махна с ръка към тълпата в единия ъгъл на стаята. — На опашката. Има ред.
Ничи и Камил нямаха друг избор, освен да се наредят и да чакат. Ничи познаваше прекалено добре подобен род служители, за да се изпусне да направи сцена. Те само това и чакаха. Облегна рамо в омазнената от хиляди други рамена стена. Камил зае позиция зад нея.
Опашката не мърдаше, понеже служителите не приемаха никого. Ничи нямаше представа дали изобщо има часове за прием. Но нямаше какво друго да направят, освен да си пазят реда на опашката. Утрото се влачеше бавно и протяжно, без нищо да се промени. Навалицата се увеличаваше.
— Камил — обърна се тя към момчето, след като бяха чакали вече няколко часа, — няма нужда да стоиш тук с мен. Прибери се.
Очите на момчето бяха червени и подпухнали.
— Искам да остана. — Гласът му й се стори изненадващо подозрителен. — Притеснявам се за Ричард — обяви той след малко.
Прозвуча й като обвинение.
— И аз се притеснявам. Защо си мислиш, че съм тук?
— Дойдох да ти се обадя, понеже бях толкова уплашен, че не знаех какво друго да направя. Всички други вече бяха излезли за работа или за хляб. — Камил се обърна и облегна гръб в стената. — Не ми се вярва да се притесняваш чак толкова за него, но не знаех какво друго да сторя.
Ничи отметна потен кичур коса от челото си.
— Не ме харесваш, нали?
Той не я погледна.
— Не.
— И мога ли да те попитам защо?
Камил се озърна, за да види дали някой не ги подслушва. Всички се бяха отдали на собствените си грижи.