Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Дори и ако обещаем, че името няма да се появи във вестниците?
— Дори и тогава.
Липенхолц изсумтя.
— Жена ви има ли нещо общо с това? Искам да кажа, бившата ви жена?
— Доколкото знам, няма.
Ново сумтене.
— Мистър Форестър, научихме нещо лошо тази сутрин. Предполагам, че не знаете. Или вече знаете?
— Не. Какво се е случило?
— Към осем часа тази сутрин Джени Тийролф е била намерена мъртва след…
— Джени?!
— Погълнала голяма доза сънотворно. Млекарят я намерил тази сутрин на ливадата зад къщата й. Според лекарите смъртта е настъпила три или четири часа преди това. Оставила е бележка.
— Боже мой! — каза Робърт. — Снощи се опитвах да се свържа с нея, беше към…
— Искате ли да ви прочета бележката?
— Да.
— „Скъпи Робърт, наистина те обичам. Вече по друг начин и много по-дълбоко. Сега те разбирам — четеше Липенхолц с безизразен глас. — Доскоро не знаех, че символизираш смъртта, поне за мен. Било е предопределено. Не знам дали се радвам, или съжалявам, но знам, че това, което трябва да стане, ще стане…“ Разбирате ли нещо, мистър Форестър?
— От кое?
— От това, което е написала. Кога я видяхте за последен път?
— В понеделник. Понеделник вечерта.
— Как беше тя тогава?
— Стори ми се, как да кажа, малко депресирана. Каза, че не искала да ме вижда повече.
— Защо?
— Не знам защо, освен… освен ако е започнала да мисли, че съм се опитал… че съм убил Грег.
— Много заеквате, мистър Форестър — каза Липенхолц остро. — Изпила е три флакона сънотворно. Във всеки случай в банята имаше три празни флакона. Знаете ли откъде ги е взела?
— Единия е взела от мен. Едва снощи забелязах, че липсва. Не можах да го намеря и помислих, че съм го забутал някъде. Тя ми го беше донесла. Каза ми, че го е взела от лекаря си. Предполагам, че оттам е взела и другите два флакона.
— На тези флакони няма нито номера на рецептата, нито пише от кого е издадена. Освен това са доста големи — приятелят й е продавал такива флакони и това ни кара да мислим, че ги е взела от него.
— Да, да, възможно е — каза Робърт машинално. Какво значение имаше откъде ги е взела? Спомни си, че на флакона наистина нямаше етикет. Защо не бе попитал Джени?
— Много интересно е и това, че Джени Тийролф е казала на Сузи Ескъм как сте се запознали — въртели сте се около къщата й. Така ли е?
— Да — отговори Робърт.
— Защо не си признахте по-рано? А? Какво ви е, мистър Форестър?
— Нищо.
— Нищо?
Робърт затвори телефона. Тръгна обратно към чертожната с наведена глава и не видя как летящата стъклена врата го удари по челото. Нанси влизаше през нея. Робърт отстъпи назад.
— Хеей! — каза Нанси.
Робърт я погледна, погледна закръгленото й задниче, което се отдалечаваше бързо по коридора. Бутна с ръка стъклената врата и отиде до масата си. Запремигва срещу светещата луминесцентна лампа.
— Какво ти е, Боб?
Джак Нилсън беше сложил ръка на рамото му.
Робърт го погледна и каза:
— Джени е мъртва.
— Мъртва?!
— Хапчета за сън. — Робърт понечи да се строполи върху стола, но Джак го дръпна за ръкава и го поведе към фоайето.
Джак натисна копчето на асансьора.
— Ще пием по едно кафе. Или нещо по-силничко — каза той. — Кой ти го съобщи?
— Току-що ми се обадиха от полицията. Станало е през нощта. Призори.
Качиха се в колата на Джак. Робърт не виждаше накъде отиват. След малко се озова в едно барче, пред него беше сложена чаша с кафе и още една с уиски, както му се стори. Срещу него седеше Джак, също с чаша кафе.
— Изпий ги и двете — каза му Джак, — страшно си пребледнял.
Робърт отпи от кафето, след това от уискито. Изведнъж си спомни, че трябваше да се върне на съвещанието в кабинета на Джафи.
Прокара длан по лицето си, започна да се смее и почти веднага очите му се напълниха със сълзи.
— Така, така, изкарай си го — каза Джак. — Такова нещо…
— Бележката — каза Робърт през зъби. Пъхна ръце между коленете си. — Джени е оставила бележка. Написала е, че аз съм смъртта.
— Какво, какво? Нищо не разбрах.
— Написала е: „Доскоро не знаех, че символизираш смъртта“ — каза Робърт шепнешком. — Тя непрекъснато говореше за умиране и за смърт. Не знам дали съм ти казвал, че тя често ми говореше за малкия си брат, който починал на дванадесет години или нещо такова, от менингит на гръбначния мозък. Джени казваше, че трябвало непрекъснато да мисли за смъртта, за да престане да се страхува от нея. Странното е… — Робърт погледна съсредоточеното и намръщено лице на Джак. — Разбираш ли? Ясно ли ти е какво искам да кажа?
— Да — отговори Джак, но го каза малко разсеяно и направи знак да донесат още по едно уиски.