Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Ал рече:
— Аз смятам да пестя. Като посъбера пари, ще отида в града и ще си намеря работа в някой гараж. Ще си взема стая и ще се храня в ресторант. Всяка вечер ще ходя на кино. Билетите не са скъпи. Все каубойски филми ще гледам.
Водата в радиатора завря, изпод капачката със съскане заизлиза струя пара.
— Да не би радиаторът да е празен? — попита Том.
— Не. Вятърът ни е в гърба, затова ври.
— Ех, че хубаво време — каза Том. — Понякога, като работех в Макалистър, си мислех какво ще правя, като изляза оттам. Ех, казвах си, ще го ударя на живот, напук на небето! А сега това ми се струва сякаш е било кой знае кога. Сякаш е било преди сто години. Имаше там един надзирател, все се заяждаше. Затова, види се, мразя полицаите. Те като че ли са един и същ човек. Муцуната на онзи надзирател беше червена. Истинско прасе. Казваха, че брат му живеел някъде на запад. И когото пуснат с декларация, той го праща при брат си, та да му работи без пари. А ако се опъне — обратно в затвора за нарушение на декларацията. Така приказваха затворниците.
— Ти не мисли за това — помоли го майка му. — Да знаеш само колко неща ще накупя за ядене! Брашно, мас…
— Как да не мисля — отвърна Том. — Гониш, гониш тези мисли, а те все ти се пъхат в главата. Там имаше един глупак. Не съм ви разправял за него. Приличаше на Щастливия размирник. Един такъв безобиден. Все искаше да бяга. Всички му казваха Размирника. — Том тихо се засмя.
— Не мисли за това — молеше се майката.
— Е, а после? — попита Ал. — Разказвай нататък.
— В това няма нищо страшно, майко — каза Том. — Той все мислеше как да избяга. Състави си план, но не може да мълчи. Не минат и два дни и всички научат плана му — дори надзирателят. И веднага щом се измъкне, пипнат го — и обратно в килията. Веднъж нарисува план на бягството си, показа го на всички, ала никой дума не продума. След разходка го нямаше в килията, но пак никой дума не продума. А той се снабдил отнякъде с въже и почнал да се спуска с него по стената. Пък долу шест пазачи стояли с един голям чувал. Размирника се спуснал и влязъл право в чувала. Пазачите завързали чувала и така го довлякоха в килията. Щяхме да умрем от смях. А Размирника след това съвсем се умърлуши. Много се бе отчаял. Плака-плака, почна да линее и накрая си преряза вените с една карфица и умря от кръвоизлива. Никому не бе причинил зло. Какви ли не чешити имаше там!
— Престани — рече майката. — Помня малкия клет Флойд. У него нямаше нищо лошо. Той бе просто тъй… нещастен… свит.
Слънцето се издигна високо и сянката на камиона се скъси и пъхна под колелата.
— Това трябва да е Пиксли — каза Ал. — Преди малко отминахме една табела. — Камионът мина през някакъв малък град и зави на изток по един по-тесен път. Овощните градини, които се редяха от двете страни, превръщаха пътя в нещо като коридор.
— Мисля, че лесно ще намерим фермата — рече Том.
Майката се обади:
— Той рече, че всеки може да ни покаже фермата на Хупър. Добре ще е край нея да има бакалница. Ако работят четирима от нас, защо да не ни дадат на кредит. Тогава ще приготвя хубава вечеря. А може да направя и задушено.
— И кафе — добави Том. — Дори няма да е зле да вземеш и пакетче тютюн за мен. Откога не съм пушил мой тютюн.
Далече напред пътят беше задръстен с коли, а от двете му страни бяха наредени във верига бели мотоциклети.
— Сигурно е станала някаква катастрофа — каза Том.
Когато камионът се приближи, иззад един от крайните автомобили се показа полицай с цели обувки и широк кожен колан. Той вдигна ръка и Ал спря. Полицаят се облегна на камиона.
— Къде отивате? — тихо попита той.
Ал отвърна:
— Казаха ни, че тук наблизо берели праскови.
— Искате ли да постъпите на работа?
— Да, тъкмо затова сме дошли — отговори Том.
— Хубаво. Почакайте малко. — Той отиде до края на пътя и викна: — Още една кола. Значи, всичко шест. Добре ще е да ги пропуснем наведнъж.
Том извика:
— Ей! Какво става тук?
Патрулният бавно се върна.
— Малка задръжка на движението. Не се тревожете — ще минете. Карайте след последната кола.
Чу се силно бумтене на запалващи се мотоциклетни мотори. Колите потеглиха, камионът на Джоудови вървеше последен. Двама мотоциклетисти караха отпред, а други двама — отзад.
Том неуверено изрече: