Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Не разбирам каква е тази работа.
— Може пътят да е развален — предположи Ал.
— А защо тогава са тези четирима полицаи? Не ми харесва това.
Предните мотоциклети усилиха ход. Проточили се една след друга, старите коли също усилиха ход. Ал гледаше да не изостава от колите пред тях.
— И тези са хора като нас — каза Том. — Не ми харесва това.
Полицаите рязко свърнаха от шосето по една широка, посипана с чакъл алея. Старите коли не изоставаха от тях. Мотоциклетите се движеха все по-бързо с оглушителен трясък. Встрани, до пътя, Том видя хора, които стояха край канавката, видя отворените им уста — те сигурно викаха нещо, — видя и стиснатите им юмруци и разгневените им лица. Една висока пълна жена се завтече към колите, но един мотоциклетист-полицай й прегради пътя. Някаква висока телена врата се разтвори широко. Шестте стари коли минаха през нея и тя се затвори след тях. Четиримата мотоциклетисти завиха и се понесоха в обратна посока. И сега, когато бумтенето на моторите заглъхна, отдалеч се дочуха виковете на хората, наредили се край канавката. Отвътре до вратата, на посипаната с чакъл алея, стояха двама души. И двамата бяха с пушки.
Единият от тях извика:
— Карайте, карайте. Какво спряхте? — И шестте коли продължиха напред, после завиха наляво и се озоваха в лагера на берачите на праскови.
Пред тях, в правилен четириъгълник, стояха петдесет къщурки като кутийки, с плоски покриви, всяка с врата и прозорче. В края на лагера се издигаше висока цистерна. От другата страна имаше малка бакалничка. Край всеки ред къщурки се разхождаха по двама души с пушки и с големи сребърни звезди на ризите.
Колите спряха. Двама чиновници обиколиха всичките коли подред.
— Искате ли да получите работа?
Том отвърна:
— Искаме, разбира се. А какво става тук?
— Вас какво ви интересува! Искате ли да получите работа?
— Искаме.
— Име?
— Джоуд.
— Колко мъже?
— Четирима.
— Жени?
— Две.
— Деца?
— Две.
— Всички ли могат да работят?
— Ами… всички.
— Добре. Ще потърсите къща шейсет и три. Плащаме пет цента на сандък. Набити плодове не приемаме. Хайде, карайте напред. И веднага отивайте на работа.
Колите потеглиха отново. На вратата на всяка къщичка, боядисана червено, имаше номер.
— Шейсет — рече Том. — Това е шейсет… Значи, по-нататък. Шейсет и едно, шейсет и две… Ето я.
Ал докара камиона до самата врата на къщичката. Тези, които седяха горе, скочиха на земята, оглеждайки се смутено наоколо. Към къщичката вече вървяха двама помощник-шерифи. Те втренчено се взираха във всеки от пристигналите.
— Име?
— Джоуд — нетърпеливо отвърна Том. — Кажете, какво става тук?
Единият от помощник-шерифите измъкна от джоба си дълъг списък.
— Няма такива хора при мен. А ти не си ли ги виждал някога? Погледни номера на колата. Не. Не съм си отбелязал такова име. Май че всичко е в ред.
— Сега чуйте. За да бъде всичко мирно и тихо. Вършете си работата, не си пъхайте носа там, където не трябва, и всичко ще бъде наред. — Двамата помощник-шерифи рязко се обърнаха и се отдалечиха. Те достигнаха края на прашната алея, седнаха на два сандъка и мястото, на което седнаха, им даваше възможност да наблюдават добре целия ред постройки.
Том дълго ги гледа:
— Това е сигурно, за да се чувствуваме като у дома си.
Майката отвори вратата и влезе в къщичката. Подът беше целият потънал в мазнина. В единствената стаичка имаше ръждива желязна печка — нищо друго. Вместо крака под нея бяха подложени четири тухли, ръждивият кюнец беше изведен навън през една дупка на покрива. В стаята миришеше на мазнина и пот. Роуз от Шарън се спря до майка си.
— Тук ли ще живеем?
Майка й се забави, преди да отговори.
— Да — най-сетне каза тя. — Като измием, веднага ще стане по-чисто. С мокър парцал.
— Предпочитам палатка — рече Роуз от Шарън.
— Тук има под — възрази майка й. — И няма да тече, когато вали. — Тя се обърна към вратата. — Е, трябва да сваляме багажа.
Мъжете мълчаливо почнаха разтоварването. Беше ги обзел страх.
Големият квадрат къщички тънеше в мълчание. По алеята мина една жена, но тя не ги погледна. Главата й беше наведена, полите на мръсната басмена рокля висяха на парцали.
Общото униние се предаде и на Рути и Уинфийлд. Те не тръгнаха да разглеждат новото място. Стояха край камиона, край възрастните и тъжно поглеждаха прашната алея. Уинфийлд взе от земята късче дебел тел, преви го няколко пъти и го счупи. После изви късата отломка и взе да я върти с пръсти. Когато Том и бащата почнаха да внасят дюшеците в къщичката, до камиона се приближи един чиновник с панталон със защитен цвят и синя риза с черна връзка. На носа му имаше очила със сребърни рамки, късогледите очи зад дебелите стъкла изглеждаха немощни и червени, а зениците — големи и втренчени като на бивол. Чиновникът опъна шия, вглеждайки се в Том.