Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том помпаше гумата, когато на отсрещната страна на пътя спря една движеща се в обратна посока лека кола. Мургав човек със светлосив костюм слезе от нея и тръгна към камиона. Той беше гологлав. Усмихна се и белите му зъби блеснаха в контраст с мургавата кожа. На безименния пръст на лявата му ръка имаше широк венчален пръстен. Малка златна футболна топка висеше на тънка верижка от жилетката му.
— Добро утро — приветливо поздрави той.
Том престана да помпа и вдигна глава.
— Добро утро.
Непознатият зарови пръсти в късо подстриганите си прошарени коси.
— Случайно да търсите работа?
— Търсим, разбира се, мистър. Търсим под дърво и камък.
— Можете ли да берете праскови?
— Никога не сме вършили това — отвърна бащата.
— Всичко можем бързо изрече Том. — Готови сме да берем всичко.
Непознатият почна да си играе с пръст с футболната топка.
— Добре тогава, карайте още трийсет и пет, четирийсет мили на север, там има работа, колкото щете.
— Чудесно — каза Том. — Обяснете ни как да стигнем дотам. Ние веднага ще тръгнем.
— Стигате на север до Пиксли — дотам са трийсет и пет, трийсет и шест мили. А оттам на изток още шест-седем мили. Ще попитате къде е фермата на Хупър. Там има много работа.
— Така ще направим.
— А да знаете и други желаещи?
— Как да не знаем — рече Том. — В лагера край Уийдпач ще намерите, колкото щете желаещи.
— Веднага отивам там. Трябват ни много хора. Значи, не забравяйте: от Пиксли на изток и ще държите все същата посока до фермата на Хупър.
— Дадено — каза Том. — Благодарим ви, мистър. Много искахме да намерим работа.
— Добре. Тръгвайте, без да се бавите. — Мъжът със златната топка прекоси пътя, седна в откритата си кола и замина на юг.
Том се залови отново да помпа гумата.
— Ще помпаме по двайсет пъти — викна той. — Едно, две, три, четири… — След двадесетия път го смени Ал, после дойде ред на бащата, а след него — на чичо Джон. Гумата се изду, стана твърда и гладка. Минаха още три смени по двайсет пъти. — Дайте сега да видим — каза Том.
Ал свали крика, освобождавайки предната ос.
— Стига — рече той. — Напомпана е даже малко повече, отколкото трябва.
Том и Ал захвърлиха инструментите в кабината.
— Тръгваме — извика Том. — Най-после ще намерим някаква работа.
Майката седна в средата. На волана сега застана Ал.
— Не карай много бърже, Ал. Гледай да не прегрееш мотора.
Камионът вървеше край окъпани в лъчите на утринното слънце поля. Омарата, която забулваше върховете на хълмовете, се разсея и кафявите хълмове, изпъстрени с тъмновиолетови гънки, сега се открояваха ясно. От една ограда литнаха диви гълъби, изплашени от камиона. Ал несъзнателно увеличи скоростта.
— По-бавно — спря го Том. — Ако гониш много, лепенката няма да издържи. А трябва на всяка цена да стигнем до фермата. Дори може да поработим малко още днес.
Майката развълнувано заговори:
— Ако и четиримата постъпите на работа, сигурно бакалницата ще ми даде продукти на кредит. Най-напред ще взема кафе — измъчихте се без него; после брашно, сода и месо. Рибици няма да купуваме. Може по-после. В събота ще взема и сапун. Сапун — непременно. Питам се в какво ли ще спим. — Тя бъбреше, без да спре. — Ще взема и мляко. Непременно ще взема мляко за Розашарн. Сестрата в лагера казваше, че тя трябва да пие мляко.
Напред по нагрятия от слънцето бетон пълзеше змия. Ал рязко изви към нея, прегази я и отново пое дясната страна на пътя.
— Това беше мишеловка — каза Том. — Не биваше да я прегазваш.
— Не мога да ги търпя — отговори Ал. — Всичките, каквито и да са. Повръща ми се, като ги видя.
Към пладне движението по шосето се увеличи: блестящо лакирани коли на търговски пътници с емблемите на компаниите по вратите; червено-бели камиони за бензин с дрънкащи вериги зад тях; грамадни с квадратни врати камиони на ангросисти. Земята от двете страни на пътя поразяваше с богатството си. Овощни дървета с пищни корони, лозя, разстлали между редовете дълги зелени мустачки. Бостани и ниви.
Из зеленината — бели къщички, губещи се сред рози. А слънцето беше златно и топло.
Майката, Том и Ал, седнали в кабината, примираха от възторг.
— Никога не съм се радвала така — говореше майката. — Като наберем много праскови, ще си потърсим къщурка, дори ако трябва да платим наем за един-два месеца. Но без покрив не може.