Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
В коридора докторът се задърпа.
— Принцът… трябва да умре!
— Направихме достатъчно. — Гласът на Чан беше хрипкав.
— Те ще се оженят…
— Графът е бесен — а ние сме невъоръжени и слаби. Ако се бием с него, поне един от нас ще умре. — Чан едва говореше. — Имаме още работа… Ако спрем другите, ще спрем и малоумния ти принц… а не забравяй и госпожа Дужон.
— Но графът… — почна госпожица Темпъл и погледна назад за преследвачи.
— Не може да ни гони сам — трябва да пази принца и Лидия. — Чан изстена, изкашля се и се изхрачи. — Освен това… суетата му беше наранена.
Госпожица Темпъл смаяна видя сълзите под очилата му. Избърса собственото си лице и се постара да не изостава.
Стигнаха стълбите и затвориха вратата. Чан се наведе и пак се разкашля. Свенсон го погледна разтревожено, после вдигна очи към госпожица Темпъл.
— Справихте се много добре, Селесте.
— Мислите й в главата ми накрая… — Млъкна. Това не беше нищо в сравнение с чувствата на Чан.
— Тя беше жестоко използвана — каза Свенсон. — От графа… и от света. Никой не бива да преживява подобен ужас.
Но госпожица Темпъл знаеше, че истинският ужас за Анжелик не беше трансформацията, а ненавременната й смърт; ужасният й безмълвен писък беше всъщност протест, първичен и безполезен. Госпожица Темпъл никога не бе усещала такъв страх на ръба на смъртта. Зачуди се дали и тя ще умре от същата ужасяваща смърт, когато се стигне дотам — а това можеше да се случи още тази нощ. Или ден — тя не знаеше колко е часът. Когато бяха отвън и гледаха каретите, все още бе тъмно, а сега бяха под земята. Нима откакто бе срещнала Свенсон във фоайето на „Бонифас“, бе минал само един ден?
Отърси се от ужасните си мисли и с характерна енергичност се пренасочи от смъртта към закуската.
— Когато всичко се оправи — каза малко сопнато, — ще се радвам да хапна нещо.
Чан я погледна и тя му се усмихна, като се стараеше да издържи черната празнина на очилата му.
— Няма да е скоро — отсече Чан.
— Сигурно — каза госпожица Темпъл. — Но тъй като не съм направена от стъкло, имам известни телесни нужди.
Доктор Свенсон ги гледаше смутено.
— Да тръгваме — сухо каза Чан.
Докато се качваха, госпожица Темпъл се усмихна вътрешно с надеждата, че думите й са помогнали на Чан да се разсее от скръбта си поне като са го подразнили. Знаеше, че не разбира какво изпитва той, въпреки че бе изгубила Роже, защото не разбираше връзката между Чан и онази жена. Що за привързаност можеше да се роди от такива пазарни отношения? Беше достатъчно умна, за да разбира, че в дъното на повечето бракове стоят някакви сделки — този на собствените й родители беше съюз между земя и пари за обработката й, — но за нея обектите на размяна като титли, имоти, пари и наследство винаги бяха отделни от телата, които участваха в сделката. В мисълта да продаваш собственото си тяло имаше някаква безчувственост, която тя не разбираше. Питаше се какво ли е чувствала майка й, когато я е заченала в този чисто физически съюз (предпочиташе да не разсъждава за любов, когато ставаше дума за свирепия й баща). Вдигна очи към Чан, който се качваше пред нея. Какво ли беше да си свободен от такъв товар? Свобода като на диво животно?
— Не видяхме хер Флаус — отбеляза доктор Свенсон. — Може би е тръгнал с останалите.
— А къде са те? — попита госпожица Темпъл. — При дирижабъла?
— Едва ли — каза Свенсон. — Трябва да изгладят несъгласията си, преди да продължат — ще разпитват лорд Вандаариф.
— И може би Роже — добави госпожица Темпъл само за да покаже, че може да произнесе името му без затруднение.
— Така че трябва или да ги намерим, или да отидем при дирижабъла сами.
— При дирижабъла — каза Чан. — И при драгуните.
Доктор Свенсон кимна и каза:
— Да, при Смайт.
Стигнаха приземния етаж. Къщата беше обезпокоително тиха.
— Сега накъде? — изграчи Чан.
— Ако са чисти, главните стълби са най-прекият път — каза Свенсон. — Трябва обаче да си намерим някакви оръжия.
— Откъде?
— Ами… — Свенсон явно нямаше представа.
— Елате с мен — каза госпожица Темпъл.
Зарадва се, че са изнесли господин Бленхайм, и се усмихна, като видя любопитството и алчността на лицата на двамата си другари, докато плячкосваха трофейните витрини на лорд Вандаариф. За себе си избра друга извита кама — първата й бе послужила добре, а Чан си взе два еднакви извити ножа с широки остриета и почти толкова дълги дръжки.