Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Стори й се, че най-крайната звездица примигва, ту угасва, ту светва. Дълги проблясвания, кратки проблясвания, все едно й изпращаше съобщение по морзовата азбука.
— Сега не се страхувам толкова. Спомняш ли си колко бях уплашена, когато останах с Ортанс и Зое в апартамента в Курбвоа без пари, без съпруг, без да знам какво ми подготвя бъдещето66? Бях изцедена, без капчица желание нито да чета, нито да пиша, нито да продължавам да уча… Бях лесна плячка — вълните на живота ме премятаха насам-натам, хората ме подценяваха, не се отнасяха добре с мен, наследих куп сметки за плащане. Спомняш ли си как по вечерно време от балкона в Курбвоа се устремявах към теб, дебнейки най-малкия знак, очаквайки отговор, а ти ми говореше, вдъхваше ми смелост? Двамата с теб си говорехме… Не споделях с никого за нашия диалог. Щяха да ме изкарат умопобъркана.
Стори й се, че звездичката бе престанала да мига и светеше ярко и непрекъснато. Това я окуражи.
— Сега вече нещата потръгнаха, татко… доста добре, бих казала. Престанах да тъпча на едно място, да се съмнявам, да се сравнявам с Ирис, да се смятам за неудачница. Хрумна ми идея. Идея за книга. Оформя се в момента в ума ми. Аз я подхранвам, давам й вода, вземам всичко, което виждам в живота, и най-незначителните подробности, които хората подминават, без да забелязват, от които не се нуждаят, и ги включвам в книгата…
Дю Геклен се сепна от задействала се автомобилна аларма и залая.
Тя протегна ръка от топлата и успокояваща пухена завивка, хвана го за врата и му заповяда да престане.
— Ще събудиш целия квартал!
Той млъкна, отправи поглед в мрака, изправен на задните си лапи, готов да сдави врага.
Жозефин отново се взря в нощта. По небето плуваше разпънат бял воал, копринен шал, през който меко просветваха звездите.
— Тази идея ме кара да се чувствам добре. Вечер, когато си лягам, си казвам, днес свърших нещо, вложих ума си, умението си в нещо. Попаднах на една история… Историята на един младеж и Кари Грант, идеята за това, какво ни поднася животът, когато сме още в зората му, и какво правим с него през годините. Историята за упорития и смел Арчибалд Лийч, който не се спрял пред нищо, за да създаде образа на Кари Грант, и за колебливия и обзет от съмнения Свенлив младеж. Не знам дали ще се справя, но ще опитам… Това ме прави щастлива. Разбираш ли?
Знаеше, че той разбира, въпреки че не бе сигурна дали малката звезда все още мига. Той я подкрепяше. Обгръщаше я с две ръце, допрял буза до нейната.
Тихичко питаше:
— А Филип? Той къде е в цялата тази работа?
— Филип… Мисля за него, ти го знаеш.
— И…
— Ще ти кажа как мисля да постъпя и ти само ще мигнеш, съгласен ли си?
— Съгласен.
Тя дълбоко се вълнуваше от тези разговори. Когато той почина в нощта на 13 юли, небето над цяла Франция бе озарено от разноцветни ракети и в най-малките селца хората танцуваха на площадите, а тя бе едва десетгодишна. Двамата носеха в сърцата си спомена от онзи съдбовен следобед на плажа в Ландите, но никой не си позволи да отвори дума за това. Защото думите щяха да бъдат страшни, обвинителни, щяха да разровят калта, да опръскат участниците. Затова си мълчаха. Той я хващаше за ръка, двамата излизаха, вървяха един до друг, без да продумат. Той бе отвикнал да говори, езикът му се бе завързал на възел.
Смъртта развърза възела.
Тя си пое дълбоко въздух и се разприказва:
— Смятам да отида в Лондон… Без да му казвам. Някоя вечер ще обикалям покрай дома му като сянка. Ще бъде красива синя нощ, лампите в хола ще светят, той ще седи и ще чете, ще говори или ще се смее щастливо, така си го представям.
— И после…
— Ще провра ръка през решетките на парка, Ще събера няколко камъчета от земята и ще ги хвърля по стъклата на прозореца. Съвсем леко, като тих пролетен дъжд. Той ще отвори прозореца, ще се наведе в тъмното, да види кой е този луд, който се цели в красивите му прозорци.
Тя протегна врат, навела глава, и изигра сцената.
Той отваря прозореца и се навежда към улицата. Тротоарът е пуст. Поглежда наляво, после надясно, колебае се. Светещите улични лампи и бледата сянка наоколо, каменните вази с неясните цветни петна от полюляващите се папрати и здравец…
Той се взира в мрака. Понечва да затвори капаците, когато дочува тих глас:
66
Виж „Жълтите очи на крокодилите“, цит.изд. — Б.пр.