Зовът на барабана [bg]

— Аз не мисля точно така. Къде са братята ти?

— Имат треска — отвърна тя с безразличие. Това не бе нещо необичайно; половината емигранти на опашката кашляха и кихаха; трите дни в мрака с влажни дрехи не бяха подобрили и без това крехкото им здраве.

— А вие виждал ли сте Кирийн Кройн? — попита момичето, като се наведе още повече над перилата, заслонило очите си с ръка. — Те наистина ли са толкова големи, че могат да погълнат кораб?

— Аз самият не съм ги виждал. — Роджър пусна черпака, хвана я за връзката на престилката и я издърпа от перилата. — Защо не внимаваш? Теб може да те погълне и най-малкото чудовище!

— Вижте! — изписка тя и се наведе напред въпреки ръката му. — Вижте, ето го, ето го!

Повече заради ужаса в гласа ѝ, отколкото заради думите, Роджър се наведе неволно над перилата. Една тъмна форма се носеше точно под повърхността, гладка и черна, изящна като куршум — на половината дължина на кораба. Плава с него няколко мига, после се отдалечи и изостана.

— Акула — каза Роджър, потресен. Разтърси леко момиченцето, за да я накара да спре да пищи. — Това е просто акула, чуваш ли? Знаеш какво е акула, нали? Миналата седмица ядохме акула.

Тя спря да пищи, но беше пребледняла и ококорена, нежните ѝ устни трепереха.

— Сигурен ли сте? Не беше ли Кирийн Кройн?

— Сигурен съм — отвърна Роджър и ѝ подаде черпака с вода да пие. — Само акула. — Най-голямата акула, която беше виждал и която му се стори толкова яростна, че космите по ръцете му настръхнаха, но бе само акула. Те винаги кръжаха около кораба, ако той забавяше скорост, чакаха да се хвърлят някакви остатъци зад борда.

— Изобел! — чу се възмутен вик, който призоваваше неговата приятелка да помогне в семейните задачи. Тя се отдалечи неохотно с издадена напред устна и се наведе да помогне на майка си с ведрата, като остави Роджър да довърши работата си.

Поне вече нищо не го разсейваше от мислите му. През повечето време успяваше да забрави, че под „Глориана“ има само левги вода; че корабът всъщност не е малкият и стабилен остров, на какъвто приличаше, а само крехка черупка на милостта на стихиите, които можеха да я смажат всеки миг, заедно с всички на борда.

Дали „Филип Алонсо“ беше стигнал до целта си? Често се случваше кораби да потънат; беше чел достатъчно документи по темата. След последните три дни вече му се струваше изумителен фактът, че всъщност повечето не потъват. Е, все пак нищо не можеше да направи по този въпрос, освен да се моли.