Каменният кръг [bg]

— Е, може би не го разбирам съвсем — призна той. Погледна към палубата между краката си. — Но много добре помня — добави тихо — какво е да нямаш нищо друго, освен гордостта си… и приятел.

Спомних си какво беше казал Инес и се запитах дали именно този еднорък мъж е бил неговият приятел в нужда. Знаех за какво говори; аз бях имала Джо Абърнати и знаех колко важно е това.

— Да, аз имах един приятел в болницата… — започнах, но ме прекъснаха силни възклицания на отвращение накъде отдолу.

— Проклятие! Адски огньове! Мръсен кучи син, свинска пръдня!

Погледнах стресната, после осъзнах, от приглушените ирландски клетви, които звучаха отдолу, че стоим точно над камбуза. Виковете бяха достатъчно силни, за да привлекат вниманието на моряците, и неколцина дойдоха при нас, вгледани с интерес в покритата с черна кърпа глава на готвача, която се показа от люка и се втренчи страховито в тях.

— Крастави задници! — крещеше той. — Какво ме зяпате? Двама да се довлекат долу и да изхвърлят тази гадост през борда! Аз ли да се катеря по стълбите с един крак? — Главата изчезна внезапно, а Пикар сви добродушно рамене и даде знак на един от по-младите моряци да слезе долу.

След малко се чуха гласове и шум от някакъв голям предмет, а после до нас достигна ужасна миризма.

— Господи Боже! — Грабнах кърпичката от джоба си и запуших носа си; това не беше първата воня, с която се сблъсквах на кораба, и обикновено държах накисната в оцет кърпа в джоба си, за всеки случай. — Какво е това?

— Ако се съди по миризмата — умрял кон. Много стар кон и много отдавна умрял. — Дългият тънък нос на Джейми изглеждаше малко присвит при ноздрите, а моряците около нас се закикотиха, запушили носове, и започнаха да коментират миризмата.

Мейтланд и Гросман, извърнали лица от товара си, но все пак леко позеленели, измъкнаха голям сандък през люка на палубата. Капакът беше разцепен и аз зърнах през отвора жълтеникавобяла маса, която леко блестеше на слънцето. Като че ли се движеше. Личинки, в изобилие.

— Уаа! — възкликнах неволно. Двамата моряци не казаха нищо, стиснали здраво устни, но изглежда бяха напълно съгласни с мен. Те заедно издърпаха сандъка до перилата и го прехвърлиха през тях.

Всички свободни моряци се събраха да гледат как сандъкът подскача след нас и се забавляваха с красноречивите епитети на Мърфи по отношение на корабния снабдител, който му го беше продал. Манцети, дребен италианец с гъста червеникава плитка, започна да зарежда мускет.

— Акула — обясни той, а зъбите му проблеснаха под мустака. — Много вкусна.

— Аха — обади се одобрително Стърджис.

Всички свободни моряци се бяха събрали на кърмата да гледат. Знаех, че има акули; Мейтланд ми беше посочил две тъмни гъвкави форми в сенките около корпуса предната вечер; плуваха сякаш без усилие с кораба, само с леко потрепване на сърповидните си опашки.

— Там! — чу се вик от няколко гърла, когато сандъкът внезапно подскочи във водата. След малко Манцети се прицели внимателно близо до сандъка. Още едно потрепване, сякаш нещо се удари силно в него, и отново.