Каменният кръг [bg]

— Да, но понякога ми се ще да можех да полудея — каза замислено. — Струва ми се много по-лесно, отколкото да мислиш какво да сториш… но не ми се удава естествено. Нито пък содомията — добави с крива усмивка.

— Да, предполагам. — Дори мъже, които се ужасяваха при мисълта да докоснат друг мъж, все пак можеха да се принудят да го направят, ако бяха отчаяни. Но не и Джейми. Като знам какво бе изтърпял в ръцете на Джак Рандал, предполагах, че по-скоро ще полудее, отколкото да потърси подобна утеха.

Той сви леко рамене и замълча, загледан в морето. После погледна към ръцете си, вдигна ги и стисна перилата.

— Бих се с тях… с войниците, които ме заловиха. Бях обещал на Джени, че няма да го направя… тя смяташе, че няма да ме наранят… но когато дойде моментът, просто не можах да се спра. — Сви пак рамене и бавно отвори и затвори дясната си ръка. Тя беше осакатената, на средния пръст имаше дебел белег, който минаваше през двете стави, а втората става на безименния бе неподвижна, затова той стърчеше дори когато ръката бе свита в юмрук.

— Пак го счупих, в челюстта на един драгун — каза той мрачно, като разклати леко пръста. — За трети път; вторият беше при Калоден. Не ми пречеше. Но те ме оковаха и това вече много ми пречеше.

— Предполагам. — Беше трудно… не точно трудно, а изненадващо болезнено… да мисля за това стройно силно тяло, подчинено и смирено от металните окови.

— В затвора няма усамотение. На мен това ми пречеше повече и от оковите. Ден и нощ винаги си пред очите на някого и не можеш да скриеш мислите, освен като се преструваш, че спиш. А колкото до другото… — Изсумтя тихо и отметна един кичур зад ухото си. — Ами чакаш да мръкне, защото единствено мракът ти носи някакво усамотение.

Килиите не били големи и мъжете лежали близо един до друг, за да се топлят нощем. Без друго усамотение, освен мрака и тишината, било невъзможно да не чуваш как всеки се грижи за нуждите си.

— Бях в окови повече от година, сасенак — каза той. Вдигна ръце, разпери ги на около един фут и спря рязко, сякаш стигна до невидима граница. — Не можех да ги помръдна повече… изобщо — добави, взирайки се в ръцете си. — И не можех да ги помръдна, без да издам звук.

Разкъсван между срама и нуждата, той чакал в мрака, дишал миризмата на мъжете и слушал шепота им, докато потайните шумове наблизо не му подсказвали, че издайническото подрънкване на оковите няма да бъде забелязано.

— Ако познавам нещо много добре, сасенак — каза той тихо и погледна за миг към Фъргъс, — това е шумът от мъж, който люби жена, която я няма.

Сви рамене и разпери ръце широко на перилата, разкъсвайки невидимите окови. Погледна към мен с лека усмивка и аз видях тъмните спомени в очите му, под саркастичния хумор.

Видях и ужасната нужда там, желание, така силно, че да надделее самотата и деградацията, мизерията и раздялата.

Стояхме неподвижни и се гледахме, без да забелязваме движението по палубата. Той знаеше по-добре от всеки как да скрие мислите си, но не ги криеше от мен.