Каменният кръг [bg]

44.

Природни сили

— Аз съм глупак — каза Джейми. Говореше мрачно, докато гледаше Фъргъс и Марсали, които бяха потънали в разговор до перилата от другата страна на кораба.

— Защо мислиш така? — попитах, макар че имах представа. Фактът, че четиримата семейни на борда живееха в доброволно целомъдрие, бе повод за скрито веселие сред членовете на екипажа, чието целомъдрие не беше доброволно.

— Двайсет години копнеех да си в леглото ми — каза той, потвърждавайки предположението ми, — а само месец след завръщането ти направих така, че не мога дори да те целуна, без някой да се изхили зад нас, и постоянно се озъртам дали Фъргъс не ме гледа, малкото копеленце! И за всичко е виновна моята глупост. Какво си мислех, че правя? — попита той реторично, като се взираше с обич в сгушените младоженци.

— Е, Марсали наистина е само на петнайсет — казах тихо. — Предполагам, че си искал да се държиш като баща… или като втори баща.

— Да, така е. — Погледна ме и се усмихна смутено. — И наградата за загрижеността ми е че не мога дори да докосна жена си!

— О, но ти ме докосваш — казах аз. Хванах ръката му и погалих нежно дланта с палец. — Просто не можеш да се впуснеш в необуздана диващина.

Бяхме направили няколко плахи опита в това отношение, всичките осуетени или от появата на някой моряк, или от простата липса на усамотено местенце на борда на „Артемида“. Един набег късно през нощта към трюма на кърмата прекъсна внезапно, когато огромен плъх изскочи от бала с кожи на голото рамо на Джейми и аз изпаднах в истерия, която бързо лиши Джейми от всякакво желание да продължава заниманията ни.

Той погледна към ръцете ни, където моят палец продължаваше тайната си любов с дланта му, и присви очи към мен, но ме остави да продължа. Сви нежно пръсти около ръката ми и неговият палец леко легна на пулса ми. Простият факт бе, че не можехме да разделим ръце — също като Фъргъс и Марсали, — макар да знаехме, че подобно поведение ще ни изнерви още повече.

— Е, в своя защита ще кажа, че го направих за добро — рече той печално, като ми се усмихна.

— Нали знаеш какво казват за добрите намерения.

— Какво казват? — Палецът му галеше китката ми и изпращаше леки тръпки през стомаха ми. Мислех си, че сигурно господин Уилъби е прав и наистина усещанията на една част от тялото се отразяват на друга.