Гравитационна дъга [bg]

Но през пролетта той видя отново Вайсман. Беше се пробудил от сън за спокоен „Цвьолфкиндер“ който същевременно е и Нордхаузен, град на самодиви произвеждащи играчки лунни ракети, а до леглото му лицето на наблюдаващия го Вайсман. Изглеждаше остарял с десет години и Пьоклер едва го позна.

— Няма много време — прошепна Вайсман. — Ела с мен.

Тръгнаха през бялата безсънна суматоха на тунелите. Вайсман вървеше бавно и сковано, двамата мълчаха. В една канцелария ги очакваха половин дузина офицери, а също и някакви хора от СС и СД867.

— Вече получихме разрешение от началниците на твоите групи да бъдеш освободен за работа по един много специален проект — поясни Вайсман. — Това ще бъде възможно най-високата степен на секретност. Ще бъдеш разквартируван отделно, ще се храниш отделно и освен с хората, които присъстват в тази стая, няма да разговаряш с никой друг. — Всички се огледаха да видят кой е този „друг“. Тук никого не познаваха. Отново всички обърнаха погледи към Вайсман.

Той искаше в ракетата да бъде вмъкната една промяна, само една. Серийният й номер бе свален и на негово място бяха изписани пет нули. Пьоклер моментално разбра, че именно за това го е предпазвал Вайсман: ето в какво ще се състои неговата „особена съдба“. Според него заданието беше напълно безсмислено: трябваше да разработи за отсека за силовата уредба на ракетата пластмасов обтекател с определени размери и изолационни свойства. Инженерът, който проектираше силовата уредба, беше най-заетият човек в проекта, разместваше паропроводи и тръбопроводи за гориво, сменяше местата на различни възли. Никой не бе виждал новото устройство, каквото и да бе то. Според слуховете, произвеждали го някъде другаде и поради заобикалящата го висока потайност било наречено Черен Агрегат. Дори теглото му бе засекретено. Приключиха за две седмици и „изолиращото устройство“ бе изпратено на полево базиране. Пьоклер се яви обратно при своя постоянен надзорник и обичайната текуща работа продължи както преди. Повече не видя Вайсман.

Първата седмица на април, когато очакваха всяка минута американските части да пристигнат, повечето от инженерите опаковаха своите вещи, събираха адреси на колеги, вдигаха тостове за прощаване, обикаляха из пустеещите товарителни площадки. Общото настроение бе като пред дипломиране, абсолвентско. Трудно бе човек да не подсвирква „Gaudeamus igitur“868. Изведнъж наближаваше краят на затворения отшелнически живот.

В прашната столова млад охранител-есесовец, един от последните останали на обекта, връчи на Пьоклер плик и си тръгна, без да каже нито дума. Вътре имаше обичайната заповед за отпуск, — вече обезсмислена от предстоящата смърт на правителството — и пропуск за пътуване до „Цвьолфкиндер“. На мястото на датите някой бе написал, почти неразбираемо: „след края на военните действия“. На обратната страна, със същия почерк (на Вайсман?), бележка до Пьоклер. Освободиха я. Ще се видиш с нея там. Пьоклер разбра, че това е възнаграждението за извършената от него работа по модификацията на 00000. Колко дълго Вайсман съзнателно го е държал в изолация и неведение, само за да разполага с надежден специалист по пластмасите, на когото да може да разчита, когато му дойде времето?