Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Когато се върна в „Мителверке“ той опитваше отново и отново да проникне в лагера „Дора“ и да намери Илзе. Вайсман нямаше вече значение. Есесовските охранители всеки път биваха учтиви, съчувстващи и не пускаха никого.
Сега работата беше страшно много. Пьоклер едва успяваше да поспи час и половина-два на денонощие. Военните новини проникваха под планината само под формата на слухове и различни дефицити. Философията на снабдяването беше „триъгълна“ — три възможни различни доставчици за всяка част, в случай че някой бъде унищожен. В зависимост какво не пристига или с какво закъснение пристига, разбираш кои фабрики са били бомбардирани, кои жп линии са били прекъснати. Накрая трябваше да опитваш да произвеждаш на място много от компонентите.
Когато Пьоклер имаше време да мисли, той се сблъскваше с нарастващата загадъчност на Вайсмановото мълчание. Пьоклер правеше всичко възможно, за да го предизвика или да повика спомена за него, и в търсене на новини се впускаше в разговори с офицерите от охранителната служба на майор Форшнер. Всички те реагираха на него само като на някакъв досадник. Бяха чували слухове, че Вайсман повече не е там, а в Холандия, където ръководи собствена ракетна батарея. Енциан бе изчезнал, заедно с множество важни черни командоси. Пьоклер ставаше все по-уверен, че този път играта наистина е приключила, че войната ги е хванала всички тях, посочила е нови живот-смърт приоритети и не им оставя свободно време за измъчване на маловажни инженерчета. Той смогваше да се отпусне малко, справяше се с ежедневната работа, изчакваше края, дори си позволяваше надеждата, че хилядите лагерници от „Дора“ ще бъдат освободени скоро, и сред тях ще бъде Илзе, някоя приемлива Илзе…
Но през пролетта той видя отново Вайсман. Беше се пробудил от сън за спокоен „Цвьолфкиндер“ който същевременно е и Нордхаузен, град на самодиви произвеждащи играчки лунни ракети, а до леглото му лицето на наблюдаващия го Вайсман. Изглеждаше остарял с десет години и Пьоклер едва го позна.
— Няма много време — прошепна Вайсман. — Ела с мен.
Тръгнаха през бялата безсънна суматоха на тунелите. Вайсман вървеше бавно и сковано, двамата мълчаха. В една канцелария ги очакваха половин дузина офицери, а също и някакви хора от СС и СД867.
— Вече получихме разрешение от началниците на твоите групи да бъдеш освободен за работа по един много специален проект — поясни Вайсман. — Това ще бъде възможно най-високата степен на секретност. Ще бъдеш разквартируван отделно, ще се храниш отделно и освен с хората, които присъстват в тази стая, няма да разговаряш с никой друг. — Всички се огледаха да видят кой е този „друг“. Тук никого не познаваха. Отново всички обърнаха погледи към Вайсман.
Той искаше в ракетата да бъде вмъкната една промяна, само една. Серийният й номер бе свален и на негово място бяха изписани пет нули. Пьоклер моментално разбра, че именно за това го е предпазвал Вайсман: ето в какво ще се състои неговата „особена съдба“. Според него заданието беше напълно безсмислено: трябваше да разработи за отсека за силовата уредба на ракетата пластмасов обтекател с определени размери и изолационни свойства. Инженерът, който проектираше силовата уредба, беше най-заетият човек в проекта, разместваше паропроводи и тръбопроводи за гориво, сменяше местата на различни възли. Никой не бе виждал новото устройство, каквото и да бе то. Според слуховете, произвеждали го някъде другаде и поради заобикалящата го висока потайност било наречено Черен Агрегат. Дори теглото му бе засекретено. Приключиха за две седмици и „изолиращото устройство“ бе изпратено на полево базиране. Пьоклер се яви обратно при своя постоянен надзорник и обичайната текуща работа продължи както преди. Повече не видя Вайсман.
Първата седмица на април, когато очакваха всяка минута американските части да пристигнат, повечето от инженерите опаковаха своите вещи, събираха адреси на колеги, вдигаха тостове за прощаване, обикаляха из пустеещите товарителни площадки. Общото настроение бе като пред дипломиране, абсолвентско. Трудно бе човек да не подсвирква „Gaudeamus igitur“868. Изведнъж наближаваше краят на затворения отшелнически живот.
В прашната столова млад охранител-есесовец, един от последните останали на обекта, връчи на Пьоклер плик и си тръгна, без да каже нито дума. Вътре имаше обичайната заповед за отпуск, — вече обезсмислена от предстоящата смърт на правителството — и пропуск за пътуване до „Цвьолфкиндер“. На мястото на датите някой бе написал, почти неразбираемо: „след края на военните действия“. На обратната страна, със същия почерк (на Вайсман?), бележка до Пьоклер. Освободиха я. Ще се видиш с нея там. Пьоклер разбра, че това е възнаграждението за извършената от него работа по модификацията на 00000. Колко дълго Вайсман съзнателно го е държал в изолация и неведение, само за да разполага с надежден специалист по пластмасите, на когото да може да разчита, когато му дойде времето?
867
SS или SchutzStaffel (нем.) — охранителен отряд, военизиран корпус за охрана на висшите функционери на нацистката партия в Германия, а също за охрана на концлагерите; SD или SicherheitsDienst (нем.) — служба за сигурност на Райхсфюрера на СС. — Б.пр.
868
Да се веселим, докато сме млади (лат.). Счита се, че студентският химн Gaudeamus igitur датира от XIII век и авторите му са неизвестни. Съвременният текст е написан от скитащия немски поет К. В. Киндлебен през 1781 г., а за мелодия е използвана по-рано създадена (1717) песен от Я. Г. Гюнтер. — Б.пр.