Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Кой мина точно тогава край тях, кое беше това стройно момче, що потрепна на пътя й, тъй русо, тъй бяло, че оставаше почти невидимо в горещата мараня захлупила „Цвьолфкиндер“? Видя ли го тя, припозна ли го като нейна втора сянка? Тя беше зачената, защото една вечер баща й бе гледал филма „Кошмар“, и бе излязъл надървен от киносалона. Похотливо запленен от ставащото на екрана, Пьоклер не бе схванал проникновения гностически символизъм на режисьора в осветителната схема за двете сенки866, на Каин и Авел. Но Илзе, някоя Илзе, бе издържала повече от нейната киномайка, бе превъзмогнала завършека на филма, а и сенките на сенките също бяха устояли. В Зоната всичко ще се движи съгласно Древната Повеля, в светлината и пространството на каинистите: не поради някаква префинена режисьорска идея на Герхард фон Гьол, а защото Двойната Светлина винаги е присъствала там, извън всякакъв филм, и онзи хитруващ и подскачащ кинаджия беше единственият, който преди години случайно я бе забелязал и приложил, макар и без да съзнава и осмисля, тогава и сега, какво точно прожектира на тази нация опулени зяпачи… И онова лято Илзе отмина край себе си, прекалено съсредоточена върху някаква вътрешна пладнина без сенки, за да обърне внимание на линията на пресичането или да мисли за нея.
Този път Илзе и Пьоклер почти не разговаряха: най-мълчаливата им ваканция заедно. Тя вървеше замислена, свела глава, косата й закриваше лицето, загорелите й крака подритваха отпадъци, пропуснати от непопълненото звено боклукчии. В такъв период от живота ли се намираше тя или негодуваше, че й е било заповядано да прекара определено време с такъв скучен и стареещ инженер на място, което е надраснала още преди години.
— Никак не ти се ще да бъдеш тук, нали? — Седяха до някакъв силно замърсен поток и хвърляха хляб на патиците. Пьоклер имаше стомашно разстройство от ерзац-кафе и развалено месо. Главата го болеше.
— Все едно, тук или в лагера — с неотстъпчиво извърнато настрана лице. — Всъщност никъде не искам да бъда. Не ме е грижа.
— Илзе.
— Харесва ли ти тук? Искаш ли да се върнеш там, под твоята планина? Разговаряш ли с елфите, Франц?
— Не, не ми е приятно там, където съм — какво, Франц ли? — но се налага, това ми е работата…
— Да. И моята също. Работата ми е да бъда пандизчийка. Аз съм професионална затворница. Знам как да печеля снизхождение, от кого да открадна, как да доноснича, как…
Ще го каже, всеки момент ще го каже…
— Моля те, достатъчно, Илзе — този път Пьоклер се вбеси и я зашлеви силно. Стреснати от резкия плясък, патиците отведнъж завиха кръгом и с поклащане се отдалечиха. Илзе го гледаше втренчено, без сълзи, очите й обхождаха сенките в стая след стая на старата довоенна къща, където той би могъл да броди с години, да чува гласове и да открива врати и да търси себе си, своя живот, какъвто би могъл да е бил… Непоносимо бе за него равнодушието й. И тогава, почти в невъзможност да се владее, Пьоклер демонстрира своята смелост. Той излезе от играта. — Ако не искаш да се върнеш тук догодина — въпреки че на този етап „догодина“ означаваше толкова малко в Германия — няма нужда да го правиш. Ще бъде по-добре, ако не се върнеш.
Илзе веднага разбра какво бе направил той. Вдигна едно коляно, опря чело в него и се замисли.
— Ще се върна — много тихо каза тя.
— Ти ли?
— Да. Наистина.
И тогава той даде воля на бушуващите в него чувства и изгуби всякакъв контрол върху себе си. Неудържимо разтреперен се остави на вятъра на продължителното свое уединение. Заплака. Тя го хвана за ръцете. Бавно плаващите патици ги наблюдаваха. Морето изстиваше под замъгленото слънце. Някъде в града свиреше акордеон. Иззад разпадащите се митически статуи осъдени деца крещяха едно на друго. Лятото свърши.
866
Т.е. осветяване на обект или предмет отдолу и отгоре, при което се получават две сенки. — Б.пр.