Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
В последния ден Пьоклер излезе от южния край на централните тунели. Навсякъде камиони, всички двигатели работят на празен ход, сбогуване в пролетния въздух, огряна от слънцето зеленина по високите дървета на планината. Когато Пьоклер влезе в лагера „Дора“, оберщурмбанфюрерът869 не беше на поста си. Пьоклер не търсеше Илзе, или по-точно казано, не съвсем. Може и да бе чувствал, че най-после трябва да я потърси. Но още не бе готов за това. Не беше знаел. Да, разполагаше с данните, обаче не беше го осъзнал, със сетива или сърце…
Смрадта на лайна, мор, пот, бълвоч, плесен, пикня, диханието на „Дора“ го обгърна докато Пьоклер крачеше предпазливо из лагера, вторачен в голите трупове, които сега, при тъй близката Америка, биваха извозвани и нахвърляни на купища пред крематориумите, увисналите мъжки пениси, пръстите на краката сбрани на кичури, бели и закръглени като перли… всяко отделно лице тъй идеално, тъй характерно, устни разтеглени в смъртно ухилване, цялата безмълвна публика застигната от смисъла на шегата… и живите, подредени по десет на сламеник, немощно плачещи, кашлящи, неудачници… Всички негови вакууми и лабиринти са били обратната страна на това. Докато той бе живял и рисувал ченгелчета на хартия, това невидимо царство е съществувало непрекъснато, в тъмнината навън… през цялото време… Пьоклер повърна. Поплака малко. Стените не се разтопиха, никоя затворническа стена не се разтопява, не и от сълзи, не и от откритието, върху всеки сламеник, във всяка килия, че в края на краищата тези лица са му познати и скъпи, както и самият той, и е неспособен да ги остави да се върнат към това безмълвие… Но може ли изобщо да направи нещо за тях? Как да ги запази? Безсилието и огледалното редуване на скръб го изморяват ужасно, сърцето му блъска тежко като на галопиращ дезертьор, и почти няма изгледи той да освирепее с доброкачествен гняв, или за връщане назад…
Там, където бе най-тъмно и вонеше най-силно, Пьоклер видя лежаща жена, случайна жена. Поседя около половин час до нея и подържа костеливата й ръка. Жената дишаше. Преди да тръгне той свали златната си венчална халка, надяна я на тъничкия й пръст и сви ръката, за да не изпадне. Ако оживее, пръстенът ще стигне за няколко обеда или за одеяло, или да пренощува на закрито, или за пътя до дома…
□ □ □ □ □ □ □
Отново в Берлин и над града се разразява страховита гръмотевична буря. Маргерита е завела Слотроп в паянтова дървена къща край река Шпрее, в Руския сектор. Входът е охраняван от обгорял танк „Кьонигстигер“870, овъглена боя, смачкани вериги откъснати от задвижващите зъбни колела, сведено надолу мъртво чудовищно 88-милиметрово оръдие сочи към сивата река, чиято обсипана с дъждовни иглички повърхност леко съска.
Вътре по наклонените покривни греди гнездят прилепи, останките от леглата миришат на плесен, голият дъсчен под е обсипан с прилепови лайна и натрошена стъклария, всички прозорци заковани с дъски, с изключение на този, през който минава кюнец, защото коминът на къщата е съборен. На стол-люлка като сиво-кафяв облак е захвърлена молескинова871 куртка. По пода все още се различават остатъци от боя завещани от някой отдавнашен художник, сбръчкани пръски остарял пурпур, оранж, стоманено сиво, в обратна деформация на картини с неизвестно местонахождение. В далечния ъгъл виси помътняло огледало, — рамката е изрисувана от край до край с бели цветя и птици — което отразява Маргерита и Слотроп и дъжда отвън зад отворената врата. Част от тавана, отнесена при агонията на Кралския Тигър, е покрита с лекясани подгизнали картонени плакати, изобразяващи една и съща фигура с пелерина, широкопола шапка и надпис: DER FEIND HÖRT ZU872. От десетина пролуки капе вода.
Грета запалва газена лампа, която стопля дъждовната светлина с шепа жълто. Слотроп наклажда огън в печката докато Маргерита слиза под къщата, където, оказва се, има солиден запас от картофи. Не може да бъде! та Слотроп не е виждал картоф от месеци. Освен това има торба с лук и даже вино. Тя ги сготвя, двамата сядат и нагъват лакомо компирите. После, без каквито и да е било помощни средства или разговори се ебат, докато заспят. Но след няколко часа Слотроп се събужда и лежи и недоумява, а сега накъде.
869
Оберщурмбанфюрер (нем.) — чин в СС равностоен на полковник. — Б.пр.
870
Königstiger (нем.) — кралски тигър. — Б.пр.
871
Молескин — букв. кожа на къртица. Плътен, дебел, сиво-кафяв памучен плат с гладка повърхност. — Б.пр.
872
Врагът слухти (нем.). — Б.пр.